| ХРИСТОВАТА ВЯРА СРЕД ПРАБЪЛГАРИТЕ ОТ IV ВЕК ДО СЪЗДАВАНЕТО НА ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ ОТ КАН АСПАРУХ (681г) | |
Добринка Ковачева
Прабългарите принадлежат към тюркско – алтайската езиково – етническа общност. Придвижването им от изток (Вътрешна Азия) на Запад към Източна Европа е част от Великото преселение на народите, в което активна роля играят хуните. Хунският натиск към Европейския югоизток през втората половина на IV век довело до разпадането на прабългарската племенна общност, като една част от прабългарите били увлечени от хуните по своя път на запад.
Най-ранно писмено сведение за прабългарите, в което те са отбелязани със собственото ом народностно име (vulgares), се среща в Анонимния римски хронограф от 354 г. Близо век хуните успели да наложат своето военно надмощие в Централна и Източна Европа. След смъртта на хунския вожд Атила през 453 г. хунският военно-племенен съюз се разпаднал, което довело до самостоятелно съществуване на тази част от прабългарите. От края на V век тези древни българи се превърнали в значим политически фактор в Югоизточна Европа. Първоначално те се проявявали като съюзници на Източната Римска империя (Византия), но в началото на VI век организирали мащабни набези в Илирик и Тракия. През този период се поставило и началото на военно сътрудничество между славяни и прабългари насочени срещу Византия, което укрепнало още повече при управлението на византийския император Юстиниан I Велики (527-565).
Другата, по-голяма част от прабългарите по времето на Великото преселение на народите се установила трайно между Черно и Каспийско море, в района на Прикавказието. Готският историк Йордан и византийският историк Прокопий Кесарийски посочват имената на двете най-големи прабългарски племена в този район: кутригури (или уногондури), които се намират на северозапад от Азовско море и утигури – на североизток от Азовско море.
Още в началото на VI век кутригурите започнали своите първи набези срещу Византийската империя. За да предотврати техните настъпления, император Юстиниан I подтиквал утигурите срещу тях като поддържал раздори между двете племена. В средата на VI век в земите на север от Кавказките планини се появяват аварите, които покоряват утигурите и се превръщат в поредна заплаха за Византийската империя. Скоро обаче аварите се установяват трайно в Панония и около 565 г. създават Аварския хаганат.
В края на VI и началото на VII век прабългарите, обитаващи приазовските степи попаднали под властта на тюрките. През 632 г., вождът на уногондурите – Кубрат (от рода Дуло), възползвайки се от вътрешните междуособни борби в Тюрския хаганат, успял да обедини разпокъсаните прабългарски племена и да създаде първото държавно обединение сред прабългарите – Стара Велика България (обхваща територията: на изток- река Кубан, на запад-река Днепър, на север- р. Донец, на юг-Азовско и Черно море; със столица-Фанагория на Таманския полуостров).
Наред с историческите събития ще се опитаме да проследим и пътя на прабългарите към Христовата вяра. Светото писание свързва благовестието на Христовото учение в този район с името на св. апостол Андрей Първозвани. Силно влияние върху християнизирането на древните българи оказала и Армения. Оформилите се до края на IV век християнски центрове в Северното Черноморие пряко влияли върху съседните езически племена (първоначално върху готите, по-късно върху прабългарите и пр.). По това време в Крим е била създадена готска епископия. Измежду участниците на Първия Вселенски събор (325 г.) е бил готският епископ Теофил.
Византийският хронист Теофан Изповедника посочва, че през 528г. вождът на кутригурите Грод е приел християнството. Арменските извори пък свидетелстват как мисионерството на север от Кавказ давало своите плодове през VI-VII век. Без да се уточнява точно кога, но там възниквали християнските общини, една от които носела името „Булгар”. В своята ,,Християнска топография” от средата на VI век египетският пътешественик, монах и историк Козма Индикоплевст пише за един тотален триумф на християнството от Индия до Европа, като сред людите, „които са повярвали, възвестяват Христовото евангелие и изповядват възкресението на мъртвите” причислява и прабългарите.
В началото на VII век аварските набези във византийските територии ставали все по-мощни. В търсене на изход Византия се обърнала към прабългарите-кутригури за изграждане на антиаварска коалиция. Плод на тези контакти е най-вероятно и покръстването на Кубрат и неговата свита в Константинопол през 619 г. Това научаваме от хрониката на Йоан Никиуски. Пряко потвърждение на свидетелството ни дават анализите на откритото край Малая Перещепина съкровище. Разчитането на монограмите върху пръстените недвусмислено сочат, че техен собственик е именно кан Кубрат. Изследователите на това съкровище констатират, че е принадлежало на човек, изповядващ християнството. Няма сведения обаче, които да сочат, че кан Кубрат е правил опити да християнизира подвластния му народ. Несъмнено е, че някои от приближените му са приели вярата заедно с него в Константинопол, а други са били повлияни впоследствие от нея. Тази вяра в Живия Бог на прабългарския кан се отразява и във взаимоотношенията му с византийския император Ираклий (611-643 г.) от когото е удостоен с титлата „патриций”. Установените дружески отношения продължават до края на живота на двамата владетели.
Писмени извори свидетелстват, че Византия често е използвала услугите на прабългарите като конни формирования, командване на гарнизони и др. при организиране на военни операции за защита на териториите си. Едва ли византийците биха дали такива отговорности на езичници. Още тогава някои българи на византийска служба са били християни, а други са се покръствали в христовата вяра.
Около средата на VII век на изток от Стара Велика България се обособил друг самостоятелен номадски военно-племенен съюз – Хазарския хаганат. Вероятно войната между хазари и прабългари е започнала докато кан Кубрат е бил жив. За това свидетелстват косвено данните на византийските хронисти Теофан и Никифор. Според тях още, Кубрат завещал на своите петима синове (Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек) да пазят единството на обединението, да не се разделят и „да не робуват на друг народ”.
След смъртта на кан Кубрат синовете му не успели да изпълнят бащиния завет. Първородният син Баян (Батбаян) поел управлението на Стара Велика България, но много скоро тя била покорена от хазарите. Вторият син – Котраг с част от прабългарите потеглил на североизток и се установил по средното течение на река Волга. През Х век тези българи образували самостоятелна държава под името Волжко-Камска България, която просъществувала около 3 века и била покорена от татарите.
Друга част от прабългарите, които се намирали под управлението на третия Кубратов син – Аспарух, потеглили на запад, преминали реките Днепър и Днестър и се установили по долното течение на река Дунав в т.нар. Онглос (днешна южна Бесарабия) в съседство с намиращите се там славянски племена.
Следва продължение…
Използвана литература:
Динков, К., История на Българската църква, изд. „Духовно възраждане”, гр. Враца, 1954 г.
Доц. Гюзелев, Васил, История на България, изд. на БАН, София 1981 г.
Йонков, Иван, Християнската религия при българите преди Покръстването в 9 век, статия 2011г.
Разрешава се препечатване след коректно посочване името на сайта
Обратно