ИЗДИГАНЕТО НА ХРАМА НА СВЕТИ АРХАНГЕЛ МИХАИЛ В МАНТАМАДОС
Протопрезвитер Ефстратиос Дисос
Публикувано от Пастир на 8.11.2016
„Скъпи ми отче, толкова често споменавате нашия велик Архангел, но никога не написахте нещо за издигането на неговия храм, което започнало с чудо още при основите и завършило с още едно чудо накрая.” Така ми говореше г-жа Елисавета Патлака. Тя беше 85 годишна, от едно от най-добрите семейства в нашето село и член на енорийския център. Аз и отговарях,че не знам много за това събитие и че не съм чел никакви записки за издигането на храма. Бях чувал само истории, разказвани от старците, и не можех да пиша за неща, за които не бях сигурен. Тогава тя ми каза,че ще ми разкаже всичко,което е научила от дядо си в с подробности. Той бил църковен настоятел и касиер на комитета по издигането на храма, казвал се е Йоанис Христофарис. Съгласих се да я изслушам и тя започна разказа си:
„Всяка нощ дядо ни слагаше да седнем на коленете му близо до камината и ни разказваше историята от начало до край. Ние със затаен дъх слушахме и попивахме всяка дума и всичко ни звучеше интересно и красиво. Към края на разказа клепачите ни вече натежаваха, но сърцата ни бяха пълни с радост, когато си лягахме. Странно беше,че толкова пъти бяхме слушали историята, а всеки път се увличахме, сякаш я чувахме за първи път. Все още го виждам пред себе си, леко наклонен към огъня, прекръстваше се преди да започне, разтваряше големите си ръце да ни прегърне и започваше :”Деца мои, този храм на Светия Архангел беше много малък, а нуждите постоянно се увеличаваха. Самото място беше малко и не можеше да побере всички хора от Митилини, а да не говорим за множеството, идващо от Ориента да се поклони и донесе дарове. Църквата вече беше станала известна с многото чудеса, случващи се в нея.
На храмовия празник поклонниците не можеха дори да си запалят една свещичка и едва успяваха да чуят нещо от Литургията. Тогава ние, членовете на настоятелството, взехме решение да построим по-голям храм близо до мястото „Старият Архистратиг”( Palaios Astrategos), където се намирала първата църква на Св.Архангел Михаил, и да го осветим на Архангеловден. Решихме да направим също и килии за ориенталците, които идваха с лодки, за да му се поклонят.
Изпратихме писмо до патриарха и той даде разрешението си за събирането на пари в селата на Ориента. Прекръстихме се и се запътихме натам. Онова време беше тежко, деца мои, турците бяха жестоки и не позволяваха на гърците да събират пари в помощ на църквата, защото се страхуваха да не би да купим с тях оръжие и да ги нападнем. Да не говорим,че опасността да ни ограбят и убият по пътя, винаги ни преследваше. Въпреки това чувствахме помощта на Великия Архангел,който ни пазеше, и никой не ни навреди. Прекосихме Ориента надлъж и на шир и събрахме много жълтици, цяло имане. И тук в Мантамадос всички селяни донесоха злато и много от своята реколта, но най-важното, предложиха безплатно да се потрудят за построяването на храма.
След като събрахме необходимите пари и поканихме добри ориенталски строители, владиката дойде да освети полагането на основите с водосвет. Мантамадос се превърна в място на голям празник, в който дори турците взеха участие. Никой от тях не смееше да възразява, защото силата на Светият Архангел беше добре известна.
На следващия ден се заловихме за работа, но не можехме да напреднем много, защото жените от селото постоянно идваха да носят сладки и торти за нас и работниците. Като дойде нощта, работниците събраха инструментите си, сложиха ги в торби, окачиха ги на клоните на дъба и си отидоха в селото. Много рано на другата сутрин се събудих от виковете на работниците. Те крещяха,че торбите с инструментите им ги няма и че изкопът, който направихме вчера, е запълнен. Не можех веднага да проумея новината, но тя бързо се разнасяше и когато стигнах до мястото, там вече се беше събрало цялото село. Изкопаните основи наистина бяха зарити с пръстта, която работниците вчера изкараха, а инструментите ги нямаше никакви. Скоро чухме женски гласове да ни викат от другата страна на старата църква, не разбирахме какво ни говорят, защото всички приказваха едновременно. Няколко млади момичета дотичаха запъхтени да ни кажат, че торбите с инструменти се намерили в двора на старата църква. Всички се завтекохме да се поклоним на Архангела и да го помолим да ни разкрие крадците и онези, които са зарили отново основите. Чудехме се и недоумявахме какво може да се е случило. Някой каза,че може турците да са го направили, за да спрат строежа на църквата, но защо пък ще носят инструментите в двора?
След известно колебание и дискусии върнахме торбите на работниците и те отново започнаха да копаят и изравят основите. Като приключиха работа вечерта, ги помолихме да сложат инструментите на същото място. „Сега вече ще ги откраднат завинаги.” – казаха работниците, но не знаеха,че ние имахме план.
Когато се стъмни напълно, няколко наши момчета, добре въоръжени, се скриха в храстите около големия дъб, на който висяха торбите с инструменти, и зачакаха. В полунощ ярка светлина излязла от църквата, направила завой и застанала над основите. Кръвта на момчетата замръзнала.Светлината останала така за известно време, а после много бавно се върнала обратно и изчезнала в църковния двор. Дълго нашите момци не могли да помръднат. Накрая най-смелият от тях станал и се запътил към дъба. Постоял малко и завикал :”Инструментите ги няма, изчезнали са! Основите са заринати, идвайте!” Всички с ужас се затичали натам. „О, Свети Архангеле!” - завикали в един глас. Пред очите им стояла равна земя, нямало дори една изкопана буца пръст. Усещал се силен аромат на прясна почва. Запалили газена лампа и с треперещи ръце я занесли до дъба, за да потърсят инструментите. Но там нямало нищо. Смутени, без да кажат и дума, хукнали към селото. Уплаших се като чух хлопане на вратата ми посред нощ. Отворих и видях стреснатите им лица, а те заприказваха един през друг . „Млъкнете, извиках им аз, Какво ви става, за какво говорите? Константис, ти ми разкажи, а другите да мълчат.” Константис си пое дълбоко дъх и, заеквайки, започна :”Господин Янис, ето това и това стана…” и разказа случилото се подробно. А аз им се скарах :” Ама какво говорите, бе момчета, да не сте полудели! Сигурно сте заспали и сте пропуснали крадците, а сега си измисляте извинения.” А те :”Защо ни обиждате, г-н Янис, може ли да направим такова нещо?” И бяха прави, деца мои, те бяха смели момчета, все избрани.Извиних им се и казах, че историята ми се е видяла много невероятна и затова не съм им повярвал. После си взех връхната дреха и помолих Николас, един от тях, да отиде да вземе останалите църковни настоятели и да ги доведе до изхода на селото, за да отидем всички заедно на мястото. Времето беше добро, но студеният и влажен сутрешен вятър ни накара да потръпнем, докато чакахме останалите. Когато дойдоха, те също изглеждаха смутени и се чудеха на станалото. Тръгнахме по нанадолнището към зеления дъб (големият зелен дъб, както го наричахме), но когато стигнахме реката и започнахме да се изкачваме към мястото, където щяхме да строим църквата, чухме камбанен звън. Вече се беше съмнало. А това какво е, си помислихме. Побързахме към воденицата и оттам видяхме манастира на Св. Архангел да се издига пред нас в цялата си прелест на бледата утринна светлина. За първи път виждах манастира от това място и по това време на деня. Каква красота, каква осанка само имаше той! Див и непристъпен с високите си стени и с огромната здрава главна порта, но в същото време спокоен, величествен и прекрасен… Камбаната, която беше спряла да бие поради някаква причина, докато се изкачвахме нагоре, пак започна своя бавен и ритмичен звън.
Набързо прекосихме тесния манастирски мост и се озовахме пред главната порта. Беше залостена с две резета. Заудряхме нетърпеливо по нея. Чувахме отвътре нечии уплашени гласове, но никой не ни отваряше. Тогава захлопахме още по-силно и извикахме:”Отворете, ние сме църковните настоятели, чувате ли ни?” Камбаната отново спря да бие. Малко след това чухме скърцането на резето и вратата се отвори наполовина. Беше монах Теодор, но едва го познахме. Обикновено винаги по детски усмихнат, с лъчезарен и светъл поглед, а сега в очите му се четеше такъв ужас, сякаш щяха да изскочат от уплашеното му лице. Гледаше ни, но не помръдваше. Отворихме изцяло вратата, а той отстъпи назад. Заоглежда се наляво, надясно и назад и се опита да заговори, но на ясната вече дневна светлина видяхме как целият трепери, без да може да каже и една дума. Тогава го хванах здраво за раменете и го разтърсих силно. „Какво има, брате Теодоре, какво ти става?, извиках аз, Говори, защото вече губим търпение.” „Камбаната… - каза той - като сочеше нагоре към кулата и неподвижното въже. „Е, и какво, кой бие камбаната? - попитахме ние. „Никой,… започна сама”, отвърна той и се прекръсти. Всички потръпнахме.” Сама ли започна? Говори, брате!” „Да, да, господине, съвсем сама започна…”- отговори той. Откъм килиите започнаха да прииждат уплашени жени, те живееха в манастира, защото бяха бездомни. Една след друга вървяха към нас, кръстейки се и шепнейки неразбираемо:” Покровителю наш, Свети Архангеле, камбаната…”, само това можехме да разберем.
Двама от младежите, които вече се бяха качили на кулата, започнаха да викат :”Торбите с инструментите са тук.” Отидохме горе и не можехме да повярваме на очите си. Инструментите на работниците стояха подредени и подпрени на стената по съвсем същия начин, както ги намерихме предния ден. Невероятно, ставаше нещо, което не можехме да разберем. Трябваше да помислим. Повиках другите настоятели и се качихме в стаята за събрания да обсъдим какво ще правим. Казах да предупредят работниците да не отиват да копаят днес, докато не им съобщим решението си. Жените ни донесоха кафе и сладко, запалиха лампите, прекръстиха се още веднъж и излязоха.
„Хора, какво става тук, какво може да значи всичко това?” попитах аз, но никой не отговори. Всички знаехме какво ставаше и защо, но никой не искаше да го изрече на глас. „Добре, продължих пак, Как ще я построим. Да съборим ли вече съществуващия храм? „Усетих как всички си отдъхнаха при тези думи. „Господин Янис, ето това трябва да обсъдим. Ясно е, че това е мястото, на което трябва да строим голямата църква. Св. Арх. Михаил иска църквата му да е точно тук, където монасите са пролели кръвта си и където е направена чудотворната му икона.” - каза някой.
Замълчах за малко, а после казах с усмивка :” Така да бъде. Нека пийнем малко кафе, за да дойдем на себе си, а като пристигнат майсторите, ще обсъдим нещата с тях. „Тогава всички се усмихнаха, сякаш товар се смъкна от плещите им.
Бледата утринна светлина ставаше все по-силна, процеждаше се през прозореца и огряваше лицата ни. Бяхме изпили кафетата и потънали в размисли, когато ни прекъсна гласът на брат Теодор. Той беше дошъл незабелязано, отворил тихо вратата и с все още уплашен глас ни каза, че строителите и работниците са вече тук. Поканихме го вътре и изпратихме да повикат главния строител и няколко от майсторите. Те влязоха, поздравиха и седнаха, като през цялото време се взираха в нас, за да отгатнат причината, поради която ги повикахме. Настаних се удобно във фотьойла и заговорих с главния майстор: ”Господин Танасис, инструментите ви се намериха призори на същото място, тук в църковния двор. Не се притеснявайте, те вече няма да се губят. Разбрахме,че Великият Архангел желае църквата му да се построи тук. Затова ви извикахме да решим какво, как и къде да направим. Мястото не е достатъчно голямо за още един храм. Какво мислите вие? ”Г-н Танасис сведе глава, сплете загрубелите си от работа пръсти, направи гримаса с плътните си устни и каза: ”Не знам какво решение ще вземете и какво мислят останалите майстори, но ако трябва да строим храма тук, ще трябва да съборим стария и на негово място да построим новия. Със сигурност ще трябва да оставим повече отворено пространство отпред, вляво и вдясно като църковен двор и голям коридор отзад към килиите.” „Да, да, това е единственият начин да се направи”, заговориха и другите майстори, без дори да сме ги попитали. Такова беше и нашето мнение, но се нуждаехме от потвърждение. „Има и още един начин, каза майстор Танасис. Можем да започнем строежа на новата църква, като изкопаем основите и около вече съществуващия малък храм, за да може той да си остане действащ, докато напреднем с новия. Когато стигнем до момента, в който малкият храм вече ще пречи за довършването на новия, ще го съборим.”
Идеята ни се стори разумна и всички радушно я приехме. Обсъдихме дизайна на новия храм и решихме да бъде такъв, какъвто го виждате днес, деца мои. Работата започна още същия ден и сякаш Архангелът също работеше с нас, защото строежът вървеше толкова бързо, че трудно можехме да повярваме. Материал винаги се намираше и парите ни стигаха нормално. Много от селяните даряваха средства, дървен материал, животни за транспорт, а също и собствен труд, напълно безплатно. Строежът беше велик празник за селото и околните места. Имаше и още нещо, което впечатли не само нас, но и всеки, който го чуеше. Турците от съседните села (тъй като в Мантамадос нямаше такива) тайно или не, помагаха с пари и материали за издигането на храма. Те много уважаваха и се бояха от Архангела, за което имаха основателни причини. Често в миналото, когато лукавите турци се опитвали да поругаят храма на Архангела или влизали в двора му, яздейки на кон, се случвало да го видят видимо разгневен, идващ насреща им. Тогава те се връщали след време, носейки дарове да го омилостивят.
Новия храм построихме бързо и тогава старият започна да пречи за по-нататъшните работи. Затова решихме да го съборим. Като дойде време да преместим релефната икона на Архангела, се оказа, че не можем да я помръднем. Цяла седмица майсторите и селяните търсеха начин, но напразно. След много мислене решихме да я оставим на мястото и. Покрихме я, за да не се изцапа, и продължихме работа. Дойде време да проектираме мраморния иконостас на новия храм. Оказа се, че иконата на Архангела не може да бъде поставена на новото и място отляво на Св. Богородица. Там, където я бяхме оставили, дори не беше близо до линията на иконостаса. Направихме доста чертежи и в крайна сметка решихме, като не можем да преместим иконата, да преместим иконостаса по-напред и тя да си остане, където беше, отдясно на Христовата икона, леко наклонена към красивите двери. Всички храмови икони трябва да стоят отдясно на Св. Богородица, а тази на Светия Архангел е от ляво на Христовата. Така се получи, защото започнахме строежа на новия храм преди да сме съборили стария и беше трудно да направим точни изчисления от самото начало. Мислехме, ще можем да преместим иконата, но Архангелът не желаеше това, той искаше тя да остане на мястото, на което я беше сложил монахът, оцелял от клането на сарацините.
С помощта на Св. Архангел Михаил, на цялата селска общност и на чужденците, дошли да помогнат, вече приключвахме работите по строежа. Дори търговците от Смирна, на които бяхме поверили поръчките за декоративните елементи (кристални полилеи, свещници и др.), бяха донесли всичко и завършваха тяхното поставяне. Но също така и парите ни приключваха и започнахме да се тревожим. В деня преди да се разплатим с всички работници, търговци и иконописеца от Смирна, който изографиса покрива и св. олтар, църковните настоятели дойдоха у дома. Сандъчето, в което държахме парите за заплатите, беше полупразно и ние стояхме до късно през нощта, за да мислим как да платим на всички. Така и не измислихме и накрая те си тръгнаха натъжени към домовете си. Жена ми (вашата баба) и седемте ни деца си легнаха горе, а аз останах долу в старото кресло и продължих да търся решение.
Беше минало полунощ, вече не помня добре дали съм бил още буден или полузаспал. Дворната порта се отвори, в градината се чуха тежки стъпки, които се качиха по стълбата, заобиколиха стаята, където спяха децата, и влязоха в малката стая, в която стоеше сандъчето с парите. Опитах се да стана, но не можех. Сякаш краката ми бяха заковани за пода. „Само това ни липсваше, си помислих, Някой крадец да дойде и да ни ограби.” Чух как капакът на сандъка се отвори и затвори и тежките бавни стъпки се върнаха по същия път. Вперих погледа си в отворената врата и след малко на нея застана висок тъмнокос младеж, чиято фигура изпълваше цялата рамка. Косата му беше черна и къса, а очите му блестящи като светкавица. Носеше розова кожена дреха, а черните му ботуши достигаха бедрата му. Той ми се усмихна и каза : ”Парите за заплатите са горе в сандъка.” Махна с ръка като за довиждане и същите бавни и тежки стъпки се чуха в двора, а после при портата и се изгубиха в тъмнината.
Чак тогава успях да стана. Изтичах горе и право при сандъка. Той беше заключен. Отворих го и о, Боже, там имаше три редици жълтици, меджидии (турски монети), а също и лири. Дълго стоях така и ги гледах, накрая се осмелих да ги пипна, за да се уверя, че не сънувам. Сграбчих ги и ги пуснах, тежкият шум от падането им ме накара да се съвзема.
Събудих баба ви и казах да направи кафе, защото настоятелите пак ще дойдат. Затичах се към къщите им да ги събудя и без да им обяснявам, ги помолих отново да дойдат у дома. Качихме се при сандъка и го отворих. Те бяха толкова изумени от гледката на пълния сандък,че изгубиха ума и дума. Следващия миг ме затрупаха с въпроси. Заключих сандъка, прекръстих се и казах :”Архангелът. Той намери и донесе парите, които ни трябваха. Да слезем долу и ще ви обясня.”
Баба ви вече ни чакаше с горещо кафе. Разказах им подробно какво се беше случило, а когато си тръгваха, петелът в нашия двор извести, че утрото наближава.
Мълвата за чудото се разнесе бързо и по обед комитетът по издигането на храма дойде вкъщи, за да раздаде заплатите. Селяните се бяха струпали наоколо. Когато влезе и последният търговец и наброихме заплатата му, се оказа, че парите стигнаха до последната пиастра. Всички се учудихме на това съвпадение. След като се разплатихме, измихме ръцете си и ги избърсахме в кърпи, които закачихме близо до малката мивка. И тогава… отново чудо! Кърпите, макар и мокри, се запалиха и изгоряха.”
Скъпи отче, когато дядо ми стигаше до това място на разказа си, поемаше дълбоко дъх, прекръстваше се и, милвайки ни, казваше: ”Малки мои, всичко, което ви разказах, е самата истина. Пазете дълбоко спомена за това, което чухте, и го разказвайте и на вашите деца, защото това е историята на църквата на нашия Архангел, чийто строеж започна с едно чудо и завърши с друго. А сега, добричките ми, отивайте, нека майка ви ви сложи да спите”. И ни се усмихваше, като изглеждаше толкова горд с нас.
из История и чудеса на Св. Архангел Михаил в Мантамадос на православен храм „Св.Архангели”в Мантамадос, о. Лесбос