МОНАСИТЕ

Публикувано от pastir.bg 3.3.2017

Като огромна грамада се е възвесила голямата могила Шишманец. Отдалеч тя се слива с гордия Балкан. До преди години пустош, камънаци, останки от стари постройки, по които се препичаха гущери и се криеха змии, днес човешката ръка е обработила в чудна градина цялата могила.

Преди години стари селяни, в които течеше буйната хайдушка шипческа кръв, спотаено ми разказваха за „черковището” и подземния камбанен звън с молитвите, които се разнасяли по Великден от Шишманец. Други даже допълваха, че срещу Великден тайнствени сенки на монаси бродели по могилата. Заради това „през турско” народът отивал по Великден на Шишманец и палел свещи. Каква трагедия се е развила на тази грамадна могила. Един прекрасен пролетен ден моят баща, стар поборник от хайдушки род, ме отведе на могилата.

И под Балканския вятър и величествената гледка на тундженската розова долина, той ми разказа преданието за „ монасите”.

„Било страшни дни на ужас, на народно отчаяние. Свирепи агарянски пълчища опустошавали страната, покорявали я под могъщата власт на падишаха. И нямало кой да спре грозните орди – народът , както винаги при нашествия на чужда жестока сган, и сега бил изоставен сам на себе си. Защото болярите, за които работел ден и нощ народът, за да се спасят, приемали с леко сърце вярата в "пророка". А простият народ държал здраво за светата православна вяра, и се борил мъжки за свободата си. Ала неизброими  били агарянските пълчища, на вълни приливали по друмища, като порой налитали на селища.

На Шишманец имало стар манастир. Вековни и здрави били стените му, як, каменен бил храмът му. С писъци и клетви се отправил хиляден народ към светата обител да търси закрила и спасение. Претъпкал се манастирът с отчаяни бежанци. А вече ехтяли бесните стръвни викове на дивата кравожадна сган, която вихрено се носела край Тъжа (Тунджа). Паднали всички на колене в молитва щом видели, че приближава зеленото знаме всред облаци прах, блясък на оръжие и тътнеж.

Загърмели тръби, забили тъпани под могилата. Пълчищата я обкръжили. Но монасите били юначни мъже – те грабнали лъкове и прашки, поставили на крепостни зидове котли с врящи масла. И смъртоносен облак от стрели посрещнал вихрения устрем на поганците. Ала не се превзема лесно старата българска светиня. Разказвали монасите на бежанците, че тези зидове са се одържали и срещу черните татари, че сам народният цар Ивайло със своите въстаници се е крил тука, и с простия работен народ, с вярата в кръста е разбил с тояги, коси и вили поганските пълчища. Както се пее в песента.

И простият народ се насърчил. Мъже, жени, старци, деца – всеки хванал каквото му попадне за отбрана. Само едно било лошо – храната била малко.

Бясно налитали верните султански воини – хиляди от тях отлитали при "пророка" си. Смъртта косяла и редеела нападателите.

Бесни военачалници с развято знаме на Мохамеда в ръце яростно предвождали ураганните неспирни пристъпи – монаси и народ с молитвопение ги отблъсквали.

През един пролетен ден пак загърмели тръби. Озарените дали знак, че пращат верен човек за преговори.

-Не се сдавайте, братя! – викали монасите. Не вярвайте на поганска дума и скверна клетва!

Каква била почудата на всички, когато пропуснали пратеника – турски големец. Той говорил роден език. Българин!  Вероотстъпник! Народен предател! И каква била погнусата им, когато познали в потурчения  своя болярин! Сякаш мълния паднала над тях. А българинът, тръгнал да се бие срещу своите братя, със сладки думи почнал да ги увещава да се предадат, да приемат вярата в "пророка", за да останат живи. Тогава възмутеният народ го грабнал и през стените хвърлили предателя долу всред вражеския стан. Завили турците около трупа му.

И с нова сила подновили нападенията. Редеели и защитниците. Храната била на привършване. А било всред великия пост. Отказвали се мъже от корав залък за жените и децата. Ала почнали много от тях да умират. Отслабнали и юнашки десници на бранници. Почнали да ядат и вощениците от храма. Господи, направи чудо, спаси ги! Отчаяние настъпило.

Една нощ няколко смели монаси се промъкнали до стана, стигнали до колите с хляб, задигнали пълни чували. Но турците усетили и станали по-бдителни.

Тогава монасите решили да спасят народа. Увещавали ги да се промушат през гъстаци и поемат Балкана. Но как? Само, ако стане чудо!

Било срещу Великден. Биели клепала, звъняла тържествено камбана, пеели монасите молитви в храма, а отдолу долитал звука на тръби – ех, не ще ги оставят в мир и през тази свята нощ! Господи Иисусе Христе, направи чудо – да се спасят поне жените и децата!

И когато в полунощ старият свещеник прогласил гръмко: Христос воскресе, навън почнала люта бран. Изведнъж Балканът се осветил от мълния, затрещяло. Тъй рано гръм! Това е Божи знак!

Завалял, заплющял пороен дъжд. Завил страховито Балкана. Сякаш от небето се изливали из ведро вода. Пороища нахлули в поганския стан.

Господи, ето очакваното чудо! Бягайте, жени и деца! Писък се понесъл – раздяла с мъже и бащи. Не издържали монасите сърцераздирателната гледка, увещавали, заплашвали, тикали мъжете да бягат и те, да закрилят в планината своите.

И, за да закрият и закрилят бежанците, монасите грабнали хоругви, кръстове, оръжия, с молитвопение, като вихрушка се спуснали всред вражеския стан.

Била ужасна сеч.

Победили агаряните.

На разсъмване нахлули в манастира, бранен от немощни старци. Но там не намерили никого. Като разбрали измамата, турците с бесен вой почнали да грабят, да оскверняват храма, да трошат, опустошават. А после подпалили манастира, затворили в църквата останалите живи и ранени монаси, за да изгорят в нея. А те запели Христос воскресе.

Защото воскресе и българският юначен народ с помощта на русите братя. И тъкмо тука, на Шипка, смесиха се във величава борба срещу агарянина свята кръв на руси и българи. За вечна признателност.

Така баща ми завърши чудното предание за монасите от Шишманец. Като блестяща змия влачеше Тунджа водите си, а Балканът въздъхна сякаш изтежко, и запя, запя юначна песен.

 

И. К.