ПОСЕЩЕНИЕ В КЪПИНОВСКИЯ МАНАСТИР

Веска Николова

Публикувано от pastir.bg 9.8.2016

Между градовете Велико Търново и възрожденска Елена се намират няколко манастира с изключителна история. Един от тях е Къпиновският. Надпис гласи, че той е построен през 1272 год. По време на турското робство многократно е опожаряван и опустошаван. През 17 век е възстановен, а през 1794 г. игумен е Софроний Врачански. В началото на 19 век започва обновяването, а от 1856 – 1865 г. е най-мащабното строителство.  Църквата на манастира „Св. Николай” е построена от майстори от Дряново, а родолюбивите еленчани братя Хорозовски даряват пари за изграждането на жилищната част с много интересна архитектура. Друг еленчанин е участвал в зографисването на църквата. По онова време манастирът е бил важно духовно средище, действало е и килийно училище.

От няколко години община Елена възстанови традицията да се посещава организирано Къпиновския манастир, да се прави молебен и да се освещава курбан. Това посещение се извършва в три лъча. Поход през гората по планински пътеки, с велосипеди през село Миндя и с автобуси и личен транспорт. Похвалното е, че все повече млади хора участват и в похода, а той е около три часа, както и с велосипедите. Тази година имаше девойка 12 - 13 годишна с велосипед. С всяка година се увеличава и броят на желаещите да участват в този Молебен.

Отивайки в манастира в мен се породиха много спомени от детството ми, съответно и размисли. Моят дядо по майчина линия винаги на именния си ден (Илинден), събираше целия род на печено агне и след тържеството, нас децата за подарък ни водеше на този манастир с колата на свако ми. Ще си запалим свещичка, ще се поклоним на иконите и ще се приберем. За нас това беше голямо тържество.

Участвайки тази година в посещението на светата обител, си спомних за детството – същите каменни зидове, както когато бях дете, същите големи греди на манастирските порти, същата скала при вира близо до манастира. Само дядо вече не е сред нас, няма го и свако – колко е кратък човешкия живот в сравнение със скалите, гредите, каменния зид. А защо тогава има толкова много злоба, завист, ненавист в нас човеците за краткото време, през което сме тук на земята. Защо не можем да осъзнаем, че даже и много власт да имаме в обществения живот, не можем да заповядваме нито колко да живеем, нито как да си отидем от този свят. Толкова ли не можем да изживеем малкото години , които даже не знаем колко ще са, в мир и разбирателство, в любов и разум. Ти приятелю, който четеш тези редове, поразсъждавай – можем ли да бъдем по-добри. Аз вярвам.

***