ЗА УМНАТА МОЛИТВА И НАСТАВЛЕНИЯТА НА СХИМОНАХ ВАСИЛИЙ ПОЛЯНОМЕРУЛСКИ ЗА НЕЯ
Публикувано от pastir.bg на 11.10.2016
ПРЕДИСЛОВИЕ ИЛИ НАПЪТСТВИЕ ЗА ЖЕЛАЕЩИТЕ ДА ЧЕТАТ КНИГАТА НА СВЕТИЯ НАШ ОТЕЦ ГРИГОРИЙ СИНАИТ И ДА НЕ СГРЕШАТ СРЕЩУ НЕЙНИЯ СМИСЪЛ
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ИИСУСОВАТА МОЛИТВА СПОРЕД ПРЕДАНИЕТО НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА – изд. 1938 г.
СХИМОНАХ ВАСИЛИЙ ПОЛЯНОМЕРУЛСКИ - роден през 1692 г. Упокоил се в Господа на 25 април 1767 г. Почита се от Църквата като светец
Мнозина, четейки тази свята книга на св. Григорий Синаит и не познавайки опитно умното деяние [1]съгрешават против здравия разум, мислейки, че умното деяние принадлежи само на безстрастните и светите мъже.
По тази причина, като се придържат според външния обичай единствено към псалмопение, тропари и канони, си стоят спокойно само в това външно моление. Те не разбират, че такова песенно моление ни е предадено от отците за определено време, според немощта и младенчеството на нашия ум, за да можем, обучавайки се малко по малко, да възхождаме към степента на умното деяние, а не до кончината си да пребиваваме в песенно моление. Защото кое е по-младенчествено от това (Григорий Синаит, гл. 19) като прочетем с уста нашето външно моление, да се увличаме от радостното мнение, мислейки, че вършим нещо велико, успокоявайки се с едното количество и с това да храним вътрешния фарисей.
Отделяйки ни от такава истински младенческа немощ, като младенци от млекопитателните гръди, светите отци ни показват грубостта на такова деяние, сравнявайки гласовото пеене с език с пеенето на езичниците. Защото трябва, казва св. Макарий Египетски (гл.6) според образа на нашия живот, да бъде ангелско и нашето пеене, а не плътско, да не кажа езическо. Ако пък ни е позволено да пеем с глас, то е заради нашата леност и неведение – за да се издигаме към истинското моление. Какъв е плодът на такова външно моление, е показал св. Симеон Нови Богослов във втория образ на вниманието, казвайки:
Вторият образ на вниманието и молитвата е такъв: когато някой събира ума си в себе си, отвличайки го от всичко чувствено и пази чувствата си, и събира всичките си помисли да не скитат по суетни неща от този свят, и ту изследва помислите си, ту внимава за думите на произнасяната от него молитва, по някое време събира в себе си всички свои помисли, пленени от дявола и превърнати в лукави и суетни, в друго време пък отново с много труд и усилие дохожда в себе си, бивайки обхванат и победен от някаква страст.
И като има този подвиг и война вътре в себе си, той не може никога да бъде мирен или да намери време да се заеме с вършенето на добродетели и да получи венеца на правдата. Защото такъв е подобен на водещия бран със своите врагове нощем в тъмнината. Той чува гласовете на враговете и получава рани от тях, но не може да види ясно кои са те, откъде са дошли, как и защо го преборват. Защото тъмнината, която се намира в ума му и бурята, която има в помислите си, му донасят тази безполезност. И той по никакъв начин не може да се освободи от своите мислени врагове да не го съкрушават. Той хем се труди, хем и от награда се лишава, защото бива ограбван от тщеславието, без да го съзнава, мисли за себе си, че е внимателен, презира многократно от гордост другите, слага ги по-лоши от себе си, и счита себе си за достоен, според своето мечтание, че е пастир на овцете и ги ръководи и напътства, като се уподобява на слепец, опитващ се да води други слепци.
Как може чрез външните чувства да се пази ума или да го събираш от тези, които по своето естество сами себе си разпиляват и се реят по чувствени неща: зрението, като разглежда прекрасното или безобразното; слухът, като слуша приятното или противното; обонянието, обонявайки благовонното или смрадното; вкусът, вкусвайки сладко или горчиво; осезанието, допирайки се до доброто или злото; чрез такива, подобно на листа от вятър, брулен и разклащан; може ли сам умът, който се смущава от всичко това и размишлява за тяхните действия, да бъде някога свободен от левите и десните помисли? По никакъв начин и никога.
Ако пък външните чувства не могат да оградят ума от помислите, то, разбира се, възниква нужда умът да бяга от чувствата в часа на молитвата вътре в сърцето и да стои там глух и ням за всички помисли. Защото ако някой само външно се отдалечи от зрението, слуха и говора, получва известна тишина от страстите и злите помисли, но в много по-голяма степен той ще се наслади на покой от злите помисли, когато отстрани ума си от петте външни чувства, като го заключи във вътрешната и естествена клетка или пустиня и ще вкуси духовна радост, идваща от умната молитва и сърдечното внимание.
Както двуострият меч, накъдето и да е въртян, сече с острието си това, което му се изпречи, така действа и Иисусовата молитва, обръщана понякога към злите помисли и страсти, понякога задействана заради греховете или помненето на смъртта, Съда и вечните мъки. Ако някой покрай умната молитва поиска да отблъсне вражеския прилог с песенни молитви и външни чувства с прекословие и да противостои на някаква страст или лукав помисъл, той скоро бива побеждаван много пъти, т.к. бесовете, побеждавайки го като се съпротивява и отново доброволно покорявайки му се, уж победени от неговата съпротива, се подиграват злобно с него и скланят мислите му към тщеславие и гордост, наричайки го учител и пастир на овците.
Знаейки това, св. Исихий казва: Не може нашият ум да победи бесовското мечтание само със самия себе си и никога да не се надява на това, защото бесовете, бидейки коварни, лицемерно се покоряват и се преструват на победени, като те набиват с ритници чрез тщеславието от друга страна. И не търпят даже и за един час да се изхитриш да призоваваш Иисус Христос. И отново: Пази се да не се възгордееш по примера на древния Израил, и ще бъдеш предаден и ти на мислените врагове. Той, бидейки избавен от Бога по всякакъв начин от египтяните, намислил да си направи за помощник идол от пръст. Под идол от пръст се подразбира нашият немощен ум, който докато моли Иисус Христос против лукавите духове, леко ги прогонва и с изкусна опитност побеждава невидимите ратни сили на врага. Когато пък безсмислено почне всячески да се надява на себе си, тогава, подобно на така наречения бързокрил, се разбива и пада с удивително падение.
От казаното достатъчно се познава силата и мярката на умното деяние, т.е. на молитвата и пеенето. Не мисли, обаче, благочестиви читателю, че светите отци, като ни отвръщат от много външно пеене и повелявайки ни да се обучаваме в умното деяние, нанасят ущърб на псалмите и каноните. Да не бъде това, защото всичко това е предадено от Светия Дух на светата Църква, в която всички свещенодействия се възглавяват от хиротония и заключват цялото таинство на домостроителството на Бог Слово, даже до Неговото второто пришествие, заедно и с нашето възкресение. И няма нищо човешко в църковния чин, но всичко е дело на Божията благодат, което не възраства от нашите достоинства и не се умалява от нашите грехове. Но у нас става дума не за чиновете на светата Църква, а за особено правило и начин на живот на всеки от монасите, т.е. за умната молитва, която чрез старанието и сърдечната правота обикновено привлича благодатта на Светия Дух, а не само с думите на псалмите, които покрай вниманието на ума, се пеят само от устата и езика. Както е казал апостолът: Искам да кажа пет думи с моя ум, отколкото тъмнина с езика си. Защото следва от начало с тези пет думи да очистим ума и сърцето, казвайки непрестанно в сърдечната глъбина: Господи, Иисусе Христе, помилуй ме – и по такъв начин да възхождаме към разумното пеене. Защото всеки новоначален и страстен може чрез тази молитва да действа разумно, в опазване на сърцето, пеенето по никакъв начин да не бъде преди да се очисти с умната молитва. Затова и св. Григорий Синаит като е изпитал и разсъдил повече от всички до най-голяма тънкост всички жития на светиите, и писанията, и духовното изкуство, чрез живеещия в него свети Дух, постановява да имаме цялото си старание в молитвата. Също така и св. Симеон, архиепископ Солунски, имайки същия Дух и дар, заповядва и съветва архиереите, свещениците, монасите и всички миряни по всяко време и час да произнасят и да дишат с тази свещена молитва, тъй като няма, казва той заедно с апостола, няма по-силно оръжие нито на небето, нито на земята, по-голямо от името на Иисус Христос.
Нека ти бъде известно, добри ревнителю на това свещено умно деяние и това, че само в пустинята или в уединено отшелничество, но най-много в самите тези лаври, намиращи се сред градовете, е имало учители и извършители на това умно свещенодействие. И е достойно за удивление как патриарх Фотий, бидейки взет за патриаршество от сенаторско звание, не монах, се обучил на този висок пост на умното деяние и дотолкова преуспял, че лицето му сияело, подобно на втори Мойсей, от пребиваващата в него благодат на светия Дух, казва св. Симеон Солунски. И свидетелства за него, че той написал с премъдрата си философска опитност книга за това умно деяние. Казва също, че и св. Йоан Златоуст, Игнатий и Калист, светейшите патриарси на същия този Цариград, са написали книги за същото умно деяние. И какво още не ти стига, христолюбиви читателю, за да пристъпиш, отхвърляйки всякакво съмнение, към обучението в умното внимание? Ако кажеш: нямам уединен живот, за пример ти е св. патриарх Калист, който се обучил на умното деяние във Великата Атонска Лавра, карайки готварска служба. Ако се съмняваш, че не се намираш в дълбока пустиня, ето ти втори пример – св. патриарх Фотий , който се обучил на изкуството на сърдечното внимание в патриаршески сан. Ако под предлог на послушание се лениш да пристъпиш към умното трезвение, подлежиш за това на осмиване, тъй като нито пустинята, нито уединеното житие не донасят преуспяване в такава мярка, както послушанието в разума, казва св. Григорий Синаит. Или ако още се измамваш отдясно, че уж нямаш учител за такова деяние, Сам Господ ти заповядва да се учиш от Писанията, казвайки: Изпитайте Писанията и в тях ще намерите живот вечен.Или, ако отляво се увличаш, като се смущаваш не намирайки безмълвно място, и в това те опровергава св. Петър Дамаскин, казвайки: В това се състои началото на спасението на човека - да остави своите искания и разбирания и да изпълни Божиите искания и разбирания, и тогава няма да се намери в целия свят предмет или начинание, или място, което да би му възпрепятствало. Накрая, ако изобретявайки още най-благословена причина, се спъваш в нееднократните слова на св. Григорий Синаит, който много говори за прелестта, случваща се в това деяние, сам този светия те поправя, казвайки:
Ние не трябва да се страхуваме или съмняваме призовавайки Бога. Ако някои и да са се отклонили от правия път, бидейки повредени по ум, то знай, че те са претърпяли това поради самочиние и високоумие. Който пък в послушание, с питане и смиреномъдрие търси Бога, никога няма да претърпи вреда чрез благодатта на Христа. Защото, който живее правилно и непорочно и се отдалечава от самоугодничество и високоумие, на такъв и целият бесовски полк, макар и да подигне безбройни изкушения срещу него, не може да му повреди, както казват отците. Които пък ходят самонадеяно и самоволно, падат в прелест. Ако пък някои, спъвайки се о камъка на Свещеното Писание, приемат посочените ни пътища на прелест за повод да се забрани умното деяние, то такива нека знаят, че преобръщат горното долу и долното горе. Не за забрана на умното деяние, а за предпазване от прелест ни посочват светите отци причините, поради които дохожда прелестта.
По подобен начин и св. Григорий Синаит, повелявайки на обучаващия се в молитвата да не се бои и да не се съмнява, привежда две причини за прелест: самочинието и високоумието. И светите отци, желаейки да ни запазят невредими от тях, повеляват да изследваме Свещеното Писание, като се научаваме от него, имайки брат брата за добър съветник, както казва Петър Дамаскин. Ако не може да намерим опитен на дело и слово старец, по примера на светите отци, който добре да познава отеческото писание, то пребивавайки в усамотение, в безмълвие, трябва с всички сила да се стараем да имаме духовно наставление от ученията и наставленията на светите отци, като питаме за всяко нещо и всяка добродетел. Такава мяра и ред трябва да спазваме и ние като четем писанията, а не да се отклоняваме от тяхното учение и наставление, подобно на някои, които не познавайки опита на умното деяние и считайки себе си за имащи дар на разсъждение, се отклоняват по три причини или доводи, или по-добре казано, се отстраняват от обучението в това свещено деяние. Първо, те считат, че това деяние подобава единсвено само на светите и безстарстни мъже, а не на страстните. Второ, посочват пълното оскъдяване на наставници и учители на такъв живот и път. Трето, последващата след такова деяние прелест.
Първата от тези причини или доводи, е за нищо негодна и не е справедлива, защото първата степен за новоначалните монаси се състои в това да намаляват страстите чрез умното трезвение и пазенето на сърцето, т.е. чрез умната молитва, подобаваща на деятелите. Втората е безразсъдна и неоснователна, защото поради отсъствието на наставник и учител, Писанието ни е учител, както е казано по-горе. Третата пък е самопрелъстителна, тъй като четейки Писанието за прелестта, с това Писание сами себе си препъват, разсъждавайки криво за него. Вместо да приемат Писанието като предпазване да не познаят прелестта, те измислят и намират причина да се отклоняват от умното деяние. Подобно на това, когато пълководецът, получил известие, че неприятелите му направили засада на пътя, възнамерявайки чрез хитрост и тайно нападение да го победят, нямайки сили открито да се борят с него, той пък, като неразсъдителен, вместо да надхитри врага и да го победи с неочаквано нападение над неговата тайна засада, се страхува от страх, там, където няма страх, и се обръща в бягство, като се покрива с вечен позор пред царя и неговите велможи.
Ако ти се боиш от това деяние и обучение поради едното благоговение и простота на твоето сърце, то и аз още повече заедно с теб се устрашавам, но не въз основа на празни басни, според които като се боиш от вълка, не ходи в гората. И от Бога трябва да се боим, но не да бягаме и не да се отричаме от Него поради този страх. Наистина, страх и трепет, съкрушение и смирение и много изследване на Свещеното Писание, и съвет от единодушни братя изисква това деяние, но не бягство и отказ и още повече не дързост и самочиние. Защото казано е: дръзкият и самонадеяният, като се стреми към това, което е по-горе от неговото достойнство и устроение, в гордост се стреми да достигне преждевременно зрителната молитва. И още: ако някой мечтае чрез мнение да достигне високото, бидейки обхванат от сатанинско, а не от истинско желание, такъв сатаната удобно го омотава в своите мрежи като свой роб. И за какво ни е да се стремим към високо преуспяване в умната и свещена молитва, с която, по думите на св. Исаак, едва се удостоява един на десетки хиляди.
Достатъчно, достатъчно е за нас, страстните и немощните, да познаем макар и следа от умното безмълвие, т.е. да познаем деятелната умна молитва, с помощта на която вражеските прилози и злите помисли биват прогонвани от сърцето и която е истинското дело на новоначалните и страстните монаси, каквито те възхождат, ако Бог поиска, към зрителна и духовна молитва.
И не бива да униваме заради това, че малцина се сподобяват със зрителна молитва, защото у Бога няма неправда. Само да не се леним да вървим по пътя, водещ към тази свещена молитва, т.е. чрез деятелната молитва да се съпротивяваме на прилозите, страстите и злите помисли. И по такъв начин, като умрем на пътя на светиите, ще се удостоим и с техния жребий, макар тук и да не сме достигнали съвършенство, казват св. Исаак и много светии.
И още, отново достойно за удивление и ужас е и това, как някои, знаещи Писанието, не го изследват, други пък, и не знаейки, и не питайки, дръзват чрез своя разум на това умно внимание и при това още и казват, че уж трябва в желателна част да се стои с внимание и да се извършва молитвата трябва в желана част (на тялото): Защото, това, - казват, е средата корема и сърцето. Това е първата и самоволна прелест. Не само молитвата и вниманието не трябва да действат в тази част, но и самата онази топлина, която идва от похотната част в сърцето в часа на молитвата, в никакъв случай не бива да се приема. Среда пък на корема според св. Теофилакт, се нарича самото това сърце, и тя не е при пъпа, не е в средата на гърдите, а има свое място под лявата гръд. Защото така се разпределят трите сили на душата: словесната в гърдите; яростната или ревностната – в сърцето; желателната пък в чреслата при пъпа, където и дяволът има удобен вход, според Иов, привеждайки я във вълнение и разпалвайки я, като пиявица и жаби в блато, и имайки за храна и наслаждения похотната сладост. Затова Григорий Синаит казва: Не е малък труд да познаеш истината явствено и да бъдеш чист от това, което е противно на благодатта, тъй като дяволът има обичай под вида на истината, особено в новоначалните, да показва своята прелест, преобразява своето лукавство в духовно: изобразявайки едното вместо другото вътре в естествените чресла, преобразувайки го мечтателно, както иска, и вместо топлина довежда парене, вместо веселие донася безсмислена радост и мокротна сладост.
Полезно е, мисля, извършителят да знае и за това, че паренето или топлината, изхожда от чреслата към сърцето понякога и от само себе си, естествено, без участието на блудните помисли. И това е не от прелест, а от естеството, казва св. патриарх Калист. Ако пък някой приема и това за проява на благодатта, а не на естеството, то това несъмнено е прелест. Каквото и да е всичко това, подвизаващият се не следва да обръща внимание, а да го отхвърля. Понякога дяволът, като смеси своето парене с нашата похот, въвлича ума в блудни помисли. И това е несъмнена прелест. Ако пък цялото тяло се стопля и умът остава чист и безстрастен, и сякаш прилепен, покрива се в глъбините на сърцето, започвайки и свършвайки молитвата в сърцето, това е без съмнение от благодатта, а не от прелест. За някои подвижници не малко препятствие за това свещено деяние е и телесната немощ: като не са в сила да издържат в дължимата мяра и тежест всички свръхестесвени трудове и пости, каквито са имали светиите, те си мислят, че без това за тях е невъзможно да започнат подвига на умното деяние. И привеждайки в дължимата мяра тази тяхна грешка, Василий Велики учи така: Въздържанието, казва той, се определя за всеки според неговата телесна сила. И затова, аз мисля, че е прекрасно да се следи да не се направи тялото слабо и неспособно за добри дела, като се разруши с безмерно въздържание телесната сила. Защото трябва да имаме тяло дейно, а не разслабено с безмерност. Ако беше добре за човека да бъде с разслабено тяло и да лежи като мъртъв, едва дишащ, то такива, разбира се, от самото начало щеше да ни сътвори и Бог. Ако пък Той не ни е сътворил такива, то съгрешават тези, които не пазят добре сътвореното такова, каквото е. И затова нека подвижникът на благочестието да се грижи за едно: да не би злобата поради леност да е намерила място в душата му, не е ли отслабнало в нещо трезвението и прилежното възхождане на мислъта към Бога, не се ли е помрачило някак духовното освещение и произлизащото от него просвещаване на душата? Защото, ако казаното добро възраства, то и телесните страсти няма да имат време да въстават, когато душата се упражнява в горното и не оставя време на тялото да се подлага на нападение на страсти. При такова устройство на душата приемащият храна по нищо не се отличава от неприемащия: и такъв човек е изпълнил не само поста, но и постоянното неядене и има похвала за особената грижа за тялото, защото умереното житие не разпалва похотта. И св. Исаак, съгласно с това, е казал: Ако насилиш немощното си тяло свръх неговата сила, причиняваш на душата си смущение върху смущение. И св. Йоан Лествичник казва: Видях тази враждебница (утробата) упокоена – и подаваща на ума бодрост. И още: Видях я изнурявана от пост – и произвеждаща изтичане, за да се надяваме не на себе си, а на живия Бог.
С това се съгласува и историята, която си спомня преп. Никон, че вече в наше време бил намерен в пустинята един старец, който не бил виждал човек тридесет години, не бил ял хляб, само корени, и който изповядал, че през всичкото това време бил нападан от блудния бяс. И отците разсъдили, че не гордостта, не храната били причина за такава война, а обстоятелството, че старецът не бил научен на трезвението на ума и на противоборство на вражеските изкушения. По този повод св. Максим е казал:Дай не тялото си според неговата сила и целият твой подвиг обърни на умно деяние. И още св. Диадох казва: Постът, макар и да е оръдие,благоустрояващо желаещите към целомъдрие, има цена (похвала), но не пред Бога. Затова подвижниците на благочестието не бива да проявяват високоумие за него, но с вяра в Бога да очакват постигането на нашата цел. Защото и майсторите на някакво изкуство не поради оръдието се хвалят с доброто завършване на делото, но чакат изпълнението, и вече то открива достойнството на изкуството.
Като имаш такова определение за приемане на храна, не възлагай цялото си усърдие и надежда единствено на поста, но като постиш умерено и според силата си, стреми се към умното деяние. И ако имаш в себе си достатъчно сила да се храниш само с хляб и вода, това е добро. Защото, казано е, другите храни не укрепват тялото така, както хлябът и водата. Обаче не мисли, че вършиш добродетел, постейки така, но очаквай от поста придобиване на целомъдрие. И такъв пост ще бъде разумен, е казал св. Доротей. Ако пък си немощен, св. Григорий Синаит ти повелява, ако искаш да имаш спасение, да ядеш литър [2] хляб и вода или да пиеш вино три или четири чаши на ден и от останалите храни, каквито има, да се яде от всичко по малко, без да се допуска насищане, за да можеш с вкусването от всичко да избегнеш гордостта и самохвалството и заедно с това да не се погнусиш от твърде добрите Божии творения, благодарейки за всичко на Бога. Такова е разсъждението на благоразумните. Ако пък, като вкусваш от всички случили се ястия и пиеш по малко вино, се съмняваш в своето спасение, това е неверие и немощ на помисъла. Мярата за приемане на храна се дели безгрешно и според Бога на три чина: въздържание, доволство, ситост. Въздържание има, когато при ядене се чувства още глад; доволство – когато няма нито глад, нито обременяване; ситост – когато има малко обременяване. А ако след насищането се яде и още, това е вратата на чревобесието, през която влиза блудът. Ти пък, като разгледаш това, според твоята сила избери приличното, без да престъпваш установеното: за съвършените пък е свойствено и това, според апостола, и да се насищат, и да гладуват, и във всичко да бъдат мощни.
Всичко това, о ревнителю на умното внимание, ти е показано от най-истинските велики и свети отци, и в какво се състои мярата на въздържанието и разсъдителния пост, и как да преуспяваш във вниманието.
Превод от руски: Наталия Стоянова
Източник: Predanie.ru
[1] Духовен труд върху Иисусовата молитва - бел. прев.
[2] От гр. - стара мярка за обем, равна на 0,831 от съвременния литър