ЧУДЕСА И ПРИТЧИ

протоиерей Алеко Рачев   28.07.2016

Уважаеми отци, братя и сестри в Господа,

Темата на днешната ни среща е: чудеса и притчи.*

Зададеното заглавие на самата тема е сложно съчетание за синтез между две теми обединени в едно. В частност, този материал изцяло е подготвен въз основа на доминантния православен принцип и църковната традиция. За написването на книгите в Библията са използвани разнообразни литературни стилове и похвати, чиито илюстрации независимо от приложенията си, имат за цел да предизвикват широк спектър от емоции.

Като начало пристъпвам към разбор на това що е притча. 

Притчата е словесен нравоучителен разказ, илюстриращ духовна истина основавайки се на познатото, за да разкрие чрез преносен смисъл неизвестното. Естествената цел на библейските притчи е да придават по-силно духовни и реалистични истини. Притчата не е просто текст или обикновен кратък разказ и за да даде някакъв очакван резултат, тя скицира мястото на действие и описва поредица от познати събития. В притчите обичайно има заложен морален, етичен или религиозен въпрос, чиято дилема или спорно решение се разрешава чрез постигане на някаква правда. Притчата бива изложена в иносказателна форма, като урок взет от заобикалящия ни свят, в който живеем, за да бъде в полза някому, да го посвети, да го настави с нравствено поучение и мъдрост. Езикът на притчата често е метафоричен и това позволява по-лесно да се обсъждат трудни и сложни идеи. Притчата бива разбирана в съответствие на това кой е неин слушател и каква е интелектуално-нравствена му същност. Слушащият притчата я възприема според това що има вътре в себе си. Има ли душевно богатство, то и притчата прониква в него и го обогатява, няма ли нищо и притчата се изгубва. Тя дава толкова, колкото всеки от нас може да вземе.

Притчата като начин на изказ има дописмена древност. Тя е любим литературен инструмент на евреи, араби, сирийци и изобщо на всички източни народи, имащи традиции да се разтушават с разкази и загадки, освежаващи разума и отдалечаващи човешката тъга и печал от сърцето.

Погледнато към етимологичния анализ на еврейската дума, приемана като „притча" от иврит - <масал> се установява, че тя има значение на любопитна загадка и затова било твърде неприемливо за иудеите, глупец да говори с притчи (Пр. Сол.26:7). Освен това, че иудеите назовавали с думата <масал> весели истории и анекдоти, тя служела и за обозначаване на други форми в реториката, като баснята и афоризмите.

Съвременният прочит на думата „притча”, е поставен от гръцките оратори през епохата на елинизма (III-I в. пр. Христа), когато се извършва синтез на гръцката култура с тази на Древния Изток. Гръцката дума  <парабало>  (аналогия),  състояща  се  от две части: 1. Пара – паралелно и 2. Бало – хвърлям (хвърлям нещо заедно) иначе казано, става условен знак за илюстрация на кратък разказ, отнасящ се до нещо срещано и разбираемо от живота на хората, носещо отговор на духовен или морален въпрос. Така притчата попада и в училищата по рeторика, като основно средство на аргументация в публичната реч.

Древните учени и мъдреци у иудеите, имали обичай да говорят по един пословичен, преносен и кратък начин (Псалтир - 48:5). Пророците употребявали притчи, за да втълпят в умовете на князете и народа Божиите заплахи или Неговите обещания. Така например, пророк Натан изобличава Давид с притчата за богатия човек, който взел и заклал агнето на сиромаха (2 Цар. :12). Старозаветните притчи са с коренно различно съдържание от новозаветните. Притчите на Соломон се явяват мъдрост, представена като житейски съвет, основана на волята Божия, придаваща обективен характер, а притчите на Иисус, чрез видимото отворят дверите към истината и познанието на Бога.

Свети Иоан Златоуст казва, че Иисус говорил с притчи, за да направи Своите думи по-изразителни, като ги облече в живи образи, които дълбоко да се запечатат в паметта и образните представи на слушателите Му. Опирайки се на основните положения на старозаветната етика, Христос въвежда ново възвишено нравствено учение. Тези съвършено различни за народа доктрини се отличавали от всичко, което се е приемало като обществен и личен морал, и за съвременниците на Иисус било твърде тежко, за да ги осмислят правилно. Да се приеме заповед, като непротивене на злото, да се осмисли какво означава любов към враговете и как може да се живее без грижа за утрешния ден е невъзможно без напрягане на човешкия ум и воля. Да подреди някой битието си по заповедите на Спасителя никак не е просто. Христос изисква радикална промяна в строя на цялата човешка душа. Той предлага Божествен път, не просто като някакъв учител, а като Син Божий и ето тук се открива смисълът на това защо Иисус съпровождал учението Си с дивни дела на чудеса. Но какво всъщност представлява чудото?

Чудо, това е свръхестествено явление, действие или събитие, което очевидно отпада от човешкото познание и опит и не може да се обясни рационално, посредством човешкото знание. Чудото поразява въображението и предизвиква изумление. Практическият разум отхвърля чудото с довод: Това не може да бъде, защото това не може да бъде никога. В не дотам далечно минало, науката е отхвърляла винаги действащи закони на природата, а днес ги приема посредством опита и знанието. Отсъствието на убедително научно обяснение спрямо чудесата не може да е причина за тяхното отхвърляне.  Действително природните закони определят картината и битието на физическия мир, но чудото е свръхестествено дело, чрез което Бог, като Творец на нашия свят, преодолява неизменността на физическите закони. Ето защо, подкрепени чрез действието на чудесата Христови, притчите Иисусови, стават ключова част от учението Му.

В 4 гл. от Марк се описва това, как Иисус, седейки в лодка говорил на народа с притчи. Иисус, бидейки Син Божий, познавал добре сърцата на хората и умело използвал притчите, като метод за преподаване на определени истини. Чрез чудесата си Иисус Синът Божий, не отменял природните закони, а произволно ограничавал тяхното действие на дадено място и време по отношение спрямо даден обект. Чудото не е трик, фокус или халюцинация. Чудото е реален факт и свидетелства за всемогъществото на Бога и Неговото присъствие в света. Всяко чудо, ограничаващо природните закони от Христа, има основателна причина, за да не се изгуби смисълът на Божествената намеса. Неговите дивни дела били насочени към хората с една единствена цел - спасението на души им.

Не случайно Иисус използва в притчите Си проблемите на реалния живот от рода на правосъдие, алчност и любов, за да привлече вниманието на хората. Чрез словото Си Той иска да подтикне людете да се вгледат в себе си и да сравнят постъпките си, съпоставени с тези от чутия разказ. Изказът, с който си служил Христос, прави притчите му приятни за слуха и лесни за запомняне. Една част от притчите Си Иисус отнася към прости ежедневни неща, като хляб на жена (в притчата за кваса), като човек, хлопащ нощем на съседска врата (в притчата за приятеля, дошъл да иска през нощта хляб на заем), като последствия от крайпътен побой и грабеж (в притчата за добрия самарянин), но те ​​се справят с големите религиозни въпроси, като растежа на Божието царство, важността на молитвата и смисълът на любовта. Христос умело съчетавал любознателността на хората и чудесата, които Той вършил. Като Бог, Иисус знае, че чудото удивлява, но понякога е способно да предизвиква и тревога. Човешкият ум така е привикнал към логическо обяснения на всичко, че всяко явление, случващо се пред очите му, ако не се поддава на анализ и противоречи на съществуващите  физическите закони, значи е невъзможно. Тогава, как Иисус би могъл да вмести понятието за Царството Божие, поставяйки го пред очите на така наречения здрав човешки разум?

В 13 гл. Матея се говори за това как след притчата за сеяча учениците попитали Христос: защо с притчи им говориш? (10); на което Иисус им отговорил: защото вам е дадено да узнаете тайните на царството небесно, а тям не е дадено (11); защото, който има, нему ще се даде и ще му се преумножи; а който няма, и това, що има, ще му се отнеме (12), затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират (13). На пръв поглед този цитат може да доведе до заключение, че Христос говорил на народа с притчи, за да възпрепятства приемането на истината от хората и по такъв начин да отдели народа от милостта и благодатта Божия. Естествено такова едно твърдение влиза в противоречие с намерението на Бога, Който отдаде Единородния Си Син, за да намери и спаси погиналото. Тук имаме за пример, колко е опасно да се взема отделен текст от Библията и да се прави от него извод извън целия контекст на съдържанието. Всички лъжеучения са основани на този метод, позовавайки се на отделни части от Светото писание в своя подкрепа. Така и сатана, когато изкушавал Иисуса в пустинята, цитирал места от писанията вън от контекста. За да бъде открит смисълът на дадена притча е нужно дълбочинно изследване. Иисус не бе казал за народа: за да не видят, за да не чуят, за да не разберат, а: „затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират” (Мат. 13:13). Христос обличал истините за вечния живот в притчи, та да започнат хората да разсъждават и търсят път към Царството Божие. На пръв поглед няма нищо тайнствено в притчите за заблудената овца, за загубената драхма и блудния син (записани в 15 гл. от Лука), но те обясняват една и съща истина - любовта и намерението Божие към погиващия човек. Погледнато алегорично, самата природа също се явява един вид притча, която говори за Своя създател.   Бог скрива зад завесата на заобикалящия ни свят висшето, святото и вечното, за да изследва човек това и да достигне до познанието за Бога.

Свети цар Давид говори, че небесата проповядват славата Божия и за делата на ръцете Му възвестява твърдта. Човек открива бавно от съкровените тайни на заобикалящия го свят и въпреки откритията си, той едва стъпва на прага към познанието на вселената.  Човек нерядко иска от Бога чудеса, но понякога е нужно само да се огледа около себе си. Неизчерпаемото многообразие на премъдро създадения свят и неговите закони, свидетелстват за узнаваеми и видими чудеса. Естественото и незримо отношение между хората и природата е чувствено присъствие на чудесата, с които Бог е заобиколил човека. Не на последно място, самото проявление на Божественото всемогъщество в обновяването на сърдечните чувства и душевните човешки сили, е едно присъствие на живо чудо в живота на хората. Но какво да кажем за човека с неговия сложно устроен организъм и взаимодействието на съставните му органи? Нима той не се явява  видимо чудо или притча за всички останали около него? Свети апостол Павел казва на коринтяни: „Вие сте нашето писмо, … което узнават и четат всички човеци;… написано не с мастило, а с Духа на живия Бог, … върху плътени скрижали на сърцето" (2 Кор. 3:2-3). Ето в какво се състои и самото тълкувание на посочения текст, че нашия живот и дела стават читаема притча за стотиците люде около нас.

И все пак, човеците търсят, искат и чакат чудеса. Но по-голяма част от тях ги търсят вън от себе си, въпреки че те са в самите тях. Тогава, какво не им достига, за да ги открият? Отговорът в Евангелието е категоричен - вярата в Бога. Стотникът не се съмнявал, че Иисус ще изцели неговия слуга и чудото станало факт, като Божествен отговор на живата му вяра (Лука 7:1-10). Но защо вярата се явява необходимост, за да се стори чудо? Нали Всемогъщият Бог е способен на това и без участието на човека? Действително умножаването на петте хляба и двете риби е такова чудо, но то е само свидетелство за Божията любов към човека. Маловерието на ап. Петър не стигнало, за да го задържи върху повърхността на Галилейското море (сега езеро Кинерет или Тибериадско езеро; Мат 14:22-32), така че човешката вяра си остава условие, за да бъде чудото приведено в действие. Изкушавайки Христос в пустинята, дяволът съблазнявал Иисуса да извърши чудо. Но той го карал да направи това чрез принудително външно въздействие. Господ отхвърлил тази възможност и не потвърдил по този външен начин, че наистина, Той е Оня – Божият Син. Тук има доказателство, че в чудесните явления Бог не търси външен ефект върху ума и въображението на човека, които да нарушат свободата на индивида, дадена му от Създателя. Иисус оставя на човек възможност сам да определя това,  дали да приема или да отхвърли чудесата Божии. В очите на Бог величието на свободната човешка воля като личност винаги си остава с най-висока стойност.

В християнски аспект, чудесата и притчите на Спасителя имат голяма значимост предвид, че Сам Отец на Господа нашего Иисуса Христа се яви в Своя Син и така Синът става откровение, в което човеците да познаят Бога, защото Син и Отец са едно…(Иоан: 10:30).

***

*Изготвил темата за свещеническа конференция, състояла се в храм „Св. Троица” гр. Добрич на 11.02.2013 г., свещеник Алеко Рачев

 

Източници:

bg.wikipedia.org

en.wikipedia.org

hristianstvo.ru

azbyka.ru/hristianstvo/

vbox7.com

dic.academic.ru

други