СМИРЕНИЕ - част 2
Проф. д-р Иван Г. Панчовски
публикувано от pastir.bg 04.07.2016 г.
Отците и учителите на Църквата ценят много високо смирението и считат, че без него християнинът не може да напредва в никоя друга добродетел и да преуспява в пътя на нравственото усъвършенстване и на вечното спасение. Според патристиката както високомерието и непослушанието са причина за отклоняване от Бога, така пък смирението и послушанието са път за възвръщане към Бога, за поправяне и усъвършенстване. Без смирение не е възможно нито обръщане към Бога, нито каквато и да е друга християнска проява и добродетел.
Св. Киприян Картагенски учи, че смирението е основа на светостта.
Св. Антоний Велики особено живо чувства и картинно описва духовната мощ на смирението. Според него то предпазва християнина от мрежите на дявола и го издига от земята на небето. Веднъж този църковен учител видял разпрострени всички мрежи на дявола. Той въздъхнал тежко и попитал Бога: „Кой ще избегне от тях?” Бог му отговорил: „Смирението се изплъзва от тях” и – което е още по-удивително – „те дори не се докосват до него”.
Преп. Макарий Египетски нарича смирението „признак на християнството”.
Според св. Василий Велики смирението е „съкровищница на добродетелите”.
Блаж. Августин счита смирението за основа на християнските добродетели и за път към нравствено съвършенство. Колкото по-високо искаш да издигнеш зданието на добродетелите – пише блаж. Августин, - толкова по-дълбоко поставяй основата на смирението. Само в истински смирено сърце прорастват вярата, поклонението на Бога, послушанието на Неговите заповеди, предаността на Неговата свята воля, подчинението на поставения от Него авторитет, търпението, кротостта, миролюбието и други подобни.
Според св. Иоан Златоуст смирението е основа и майка на всички добродетели. То прави носителите си славни и знаменити, понеже чрез него те придобиват безчислени предимства и блага. Величието на смирението е действително и истинско; то не се състои само от думи и наименования; то е вътрешно и поради това винаги се запазва. Смиреният истински уважава себе си, пък и другите го уважават, почитат и обичат и, най-важното, той прелита през небесните сводове и като оставя след себе си ангелите, застава пред престола на небесния Цар.
Преп. Авва Доротей пише: „Всяка добродетел, изпълнявана без смирение, не е добродетел. Затова се говори в Отечника: „Както не може да се построи кораб без гвоздеи, така никой не може да се спаси без смиреномъдрие”. Поради това всяко добро дело, което извършваме, трябва да го вършим със смирение, та последното да запази извършеното”. Според преп. Авва Доротей, няма нищо по-силно от смирението; то е непобедимо.
Християнското смирение се поражда в сърцето на вярващия, когато той почувства Бога в безпределното Му съвършенство като всемогъщ Творец, всеблаг Промислител, любвеобилен Спасител и вседаряващ Животворец и Осветител и когато осъзнае назначението си, непрестанно да се богоуподобява и да се въздига към Божията святост.Тогава съзнанието на вярващия се изпълва с два вида чувства, които образуват основата на християнското смирение. Първо, той чувства, че съзнаваната от него ценност на собствената си личност, която го подтиква към самоуважение, дължи на Бога, тъй като всичко е от Бога (1 Пар. 29:14); никой няма в себе си нищо, което да не е получил (1 Кор. 4:7); способността ни идва от Бога (2 Кор. 3:5). Второ, той чувства, че безкрайна дистанция го отделя от религиознонравствената цел и че той може да върви успешно по пътя към нейното постигане само чрез съдействието на Божията благодат. Без Бога ние не можем да извършим нищо добро (Иоан 15:5) и единствено с Неговата благодат постигаме съвършенство и спасение (Деян. 15:11; Римл. 3:24; 1 Кор. 15:10; Еф. 2:5 8).
От това се установява, че християнското смирение е обусловено както онтологически, така и етически. В светлината на вярата в Бога, на своята богосъздаденост и призвание към непрестаннно богоуподобяване, християнинът вижда истинското си достойнство правилно, оценява, уважава и обича себе си истински. Изолирането на християнина от Бога, самозатварянето му в себе си и егоцентричната му ориентировка го довеждат до възгордяване и обоготворяване, до религиозно и нравствено падение. Когато човек погледне на собствената си личност и на нравственото си състояние от висотата на вярата в Бога и чрез смирението пред Неговото безкрайно свето величие, той вижда себе си в истинска светлина, призванието си в живота и пътя си към добродетелност и спасение.
По съдържание и въздействие смирението е противоположно на високомерието, надменността, горделивостта. Високомерният човек никога не може да познае вярно и да оцени правилно себе си. В заслепеността си той не вижда по-висше съвършенство от собственото и следователно не може да се стреми към усъвършенстване. Той защитава не само достойнството и честта си, но и греховете и пороците си. Вследствие на това в прекомерното си самоуважение той унижава себе си и неминуемо идва до нравствено падение и гибел. „Гордостта на човека го унижава”(Притч. 29:23). „Пред падение сърцето на човека се възгордява” (Притч. 18:13). В противоположност на високомерния човек, смиреният постоянно съзнава нравственото си несъвършенство, благоговее пред възвишеното и идеалното и държи душата си отворена за възхищение от него и за издигане към него. Съзнанието за собствените грехове и недостатъци, което създава покайно настроение и смирява, е по-полезно за нравствения напредък и за спасението на душата, отколкото външното добро дело, което подхранва неговото високомерие. „Смирен е и този – пише св. Василий Велики, - който ходи в греха, понеже нищо не смирява така, както грехът. „Непознаването, непризнаването и отричането на греха, от една страна, и съзнанието за добродетелност и праведност, постигнати само чрез собствени сили, а от друга страна, възгордяват човека и го водят към нравствено падение и духовна гибел. „Има нещо – казва високомерно стоическият философ Сенека, - в което мъдрецът превъзхожда Божеството; ако последното от нищо не се бои, това го дължи на природата Си; но един мъдрец дължи същото само на себе си. За илюстрация на такава високомерна и мнима добродетелност може да послужи поведението на римския император Юлиан Отстъпник. След живот прекаран в грабителски войни и неправди, той казал преди смъртта си: „Умирам без разкаяние, както съм живял без грях.” Съзнанието за собствените грехове и сърдечното разкаяние за тях са присъщи прояви на християнско смирение. Затова то води към обнова в религиозно-нравствения живот, към морална чистота и святост. Християнското смирение никога не изчерпва съдържанието си само със съзнанието за собствените грехове и за собственото нравствено несъвършенство; то винаги активизира силите на вярващия да се освободи от робството на греховете, да възраства в другите добродетели и да се издига към съвършенство.
(следва)
Из Годишник на Духовна Академия „Св. Климент Охридски”, София, т. XXI (XLVII), 6, 1971/72Християнска любов към себе си