ЗА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

Протоиерей Алеко Рачев 4.2.2017

Измежду людете, слушащи наставленията на Иисуса, имало немалко такива, които считали себе си за праведни. Опиянени от дух на гордост, те презирали другите хора и със субективната си оценка порицавали чуждите дела и постъпки. Веднъж, точно по такъв повод, Иисус се обърнал към дошлия при Него народ и наченал да разказва притча: Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар.  [1]

Безпристрастно започнал разказа Си Христос. Но ето, щом уточнил кой от тези двамата на какво житейско поприще се подвизава, присъстващите картинно си ги представили като високопоставен сред тях законоведец и презрян събирач на таксите, наложени от римската власт.

Фарисеят застанал в средата на храма, огледал се да види дали ще бъде забелязан … и се замолил: Боже, благодаря ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар.  А „тоя” стоял надалеч с наведена глава, удрял се в гърдите си и тихо мълвял: Боже бъди милостив към мене грешния.

Накрая, завършил Иисус, митарят излязъл от храма и отишъл у дома си оправдан повече, отколкото оня, който имал за покривало мрачното було на гордостта.

Много години са изминали от онзи ден, когато Синът Божий изобличил суетната праведност, плод на егоистичната себепреценка у хората. Повече от 19 столетия онзи Йерусалимски храм, в който се е разиграла сцената от притчата за фарисея и митаря го няма, защото днес, на т.н. Храмов хълм, на най-свещеното за юдейската религия място, има мюсюлманско светилище.

Гореописаният разказ продължил живота си в християнската религия, където се чете и ще се чете и пак, и отново, стига да се намират жадни души, които да осмислят значението му.

Людете се взирали в митаря, каещ се на прага Господен, гледали и към фарисея, надменно изпъчил се на показ пред Бога и човеците. И търсили … сравнение със себе си.

В днешно време някои от вярващите са претръпнали и всичко им е ясно, а други пък нехайно демонстрират, че им е все едно дали фарисеят бил повредил душата си.

Фарисеят говорил истината, но получил по-малко оправдание. Грешката му била, че наместо Бога „претеглял” и осъждал хората.

Човешките възприятия от памтивека са станали лесно измамливи, а способността, нужна за трезва преценка, отдавна е скъсала с нормите на благоразумието и се е претворила в себична и безнравствена страст. 

Страст, която осъжда другите и затваря очи пред делото на сърдечно каещия се. Озлобена, същата тази критика не намира вече никого за свой ближен и след като се пролее в църквата, става пилотен маниер за подражание. Мнимата праведност блести в очите на еговъцърковени християни, които съскат клевети в ушите на другите и вият от глад за чужди грехове…

Контрастни са дните, в които търсим по какъв начин да живеем духовно. Едни се с пост изнуряват и молитви четат, други пък къде рядко, къде често се причастяват, а сърцата остават все така пусти, студени и мрачни.

Веднъж вървели на път Истината и Любовта. Вървели, вървели и срещнали един човек. Той бил облечен окъсано и с мръсни дрехи. Спрели се и го заогледали. Колкото и да се опитвала Истината да намери оправдание за неугледната му външност, не се стърпяла и му рекла: Я се виж какъв си дрипав! Не те ли е срам да вървиш по улиците за посмешище на хората?... А Любовта свалила горницата си от плещите си и загърнала с него окаяника човек.

Понеже Любовта покрива всички грехове.  [2]

[1]  Лук. 18:14

[2]  Притч.10:12