Плавахме през Гвинейския залив на юг. Изведнъж върху нас налетяха първите посрещани от хвърковатия свят. Това бяха птици, големи колкото врани, черно-кафяви.

Когато изтегляхме пълната с риба мрежа, птиците се гмуркаха на десетки метри под водата и вадеха изпопадалата риба. В един такъв момент на угощение на птиците решихме да си устроим малко забавление. Подхвърлихме им няколко рибки. Те се нахвърлиха лакомо и загълтаха заедно с рибите и металните куки, завързани с найлонови въжета. Радостта на птичия оркестър секна, започна тревожно пискане, което приличаше на плач. Стори ми се, че се молят. Дълги бели крила пляскаха като човешки ръце.

Харесах си един албатрос с крила като на самолет и го захлупих под голям кош. Всяка сутрин му занасях по няколко риби и всяка вечер ги изхвърлях непипнати.

Цяла седмица държах птицата под коша. Какви ли не опити правих, за да я накарам да яде, но тя не се докосна до храната.

Една сутрин отхлупих коша. Албатросът трепереше от слабост. Извиках силно: „Хайде, свободен си!“, защото исках да се освободя от онова, дето ми се беше свило в гърлото. И албатросът сякаш ме чу. Тръгна бавно, като залиташе и влачеше ципестите си нозе. Не исках повече да се унижава и го взех на ръце. Метнах го през борда. Не политна. Може би нямаше доверие на крилата си и падна като изхвърлен парцал в океана. Но щом улови някаква останка от риба, щом сам я улови и я лапна, загреба с нозе и мигновено набра скорост. Излетя. Побягна като луд от човека, като му остави само спомена за името си - „албатрос“ - и човешката завист по свободния полет на птиците.

Тодор Велчев