Веселото момиченце с буйни златни къдрици беше почти на седем. Като стигна с майка си до касата на магазина, тя ги забеляза - наниз от искрящи бели мъниста в розова станиолова кутийка. 

"О, мамо, моля те! Би ли ми ги купила?" 

Майка й най-напред погледна обратната страна на опаковката, а после умоляващите очи на обърнатото нагоре личице на дъщеря си. 

"Два деветдесет и пет. Това е почти три лева. Ако наистина ги искаш и обещаеш да слушаш и да ми помагаш повече, ще ти дам парички, за да си ги купиш. Рожденият ти ден е само след седмица и тогава може и да получиш някое друго левче от баба си." 

Връщайки се вкъщи, Катя веднага изпразни касичката си и преброи стотинките в нея - бяха само тридесет и четири. След вечеря тя помоли майка си да й позволи да измие чиниите и след това веднага отиде да изхвърли боклука. На рождения й ден баба й и даде една чисто новичка банкнота от два лева, така че най-накрая тя събра нужните парички, за да си купи мънистеното герданче. 

Катя обичаше мънистата си. Те я караха да се чувства издокарана и пораснала. Носеше ги навсякъде - в неделното училище, на детската градина, дори спеше с тях. Сваляше ги само, като ходеше на плуване или като се къпеше в банята. Майка й й казваше, че ако се намокрят, могат да пуснат боя и да й направят шията зелена. 

Катя имаше много нежен и любящ баща. Всяка вечер, когато тя си лягаше, той спираше заниманията си, каквото и да правеше, и идваше в спалнята й, за да й разкаже приказка. Една вечер, след като свърши приказката си, той попита Катя: 

"Обичаш ли ме?" 

"О, да, татко! Ти знаеш, че те обичам." 

"Тогава, дай ми твоите мъниста." 

"О, татко, не и моите мъниста! Вземи Вихър - белия кон от моята колекция с играчки - онзи с розовата опашка. Помниш ли, татко, онзи, който ти ми подари. Той ми е любимият." 

"Добре, мила. Татко те обича. Лека нощ!" Той я целуна по бузата и излезе. 

След около седмица в друго подобно време Катиният баща отново я попита: 

"Обичаш ли ме?" 

"Татко, ти знаеш, че те обичам." 

"Тогава, дай ми мънистата си!" 

"О, татко, не и мънистата ми! Но можеш да вземеш куклата ми - тази, новата, която получих за рождения си ден. Тя е толкова красива. Давам ти даже и жълтото одеалце, което е в тон с пижамата й." 

"Добре, благодаря! Спи спокойно, малка красавице. Бог да те благослови! И знай, че татко те обича!" Както винаги баща й я целуна по бузката и излезе. 

Няколко вечери по-късно, когато баща й отново влезе в стаята й, Катя седеше на леглото си, кръстосала крака. Приближавайки се, той забеляза, че брадичката й трепереше и една мълчалива сълза се стичаше по бузата й. 

"Какво има, Катя! Какъв е проблемът?" 

Катя не отвърна нищо. Вместо това тя повдигна ръчичката си към баща си. Когато я отвори, в нея блесна малкото мънистено герданче. През плач тя най-накрая каза на баща си: 

"Ето, татко, вземи я, за теб е!" 

Едва сдържайки сълзите си, баща й протегна едната си ръка към евтиното герданче, а с другата си ръка бръкна в джоба си и от там извади синя кадифена кутийка с наниз от истински перли, и я подаде на Катя. Той ги беше носил в себе си през цялото време. Просто беше чакал тя да се откаже от своите евтини мъниста, за да й подари истинското съкровище.