На Нитрийската планина се подвизавал блаженият Памво, учител на епископа Диоскур, на братята Амоний, Евсевий и Евтимий на племенника на чудния Драконтий, Ориген. Той бил богат с високи добродетели и на първо място притежавал съвършено несребролюбие според евангелската заповед. Блажената Мелания разказваше: Блаженият Исидор ми говори за него наскоро, след като бях дошла от Рим в Александрия и ме заведе в пустинното му жилище.

Аз бях взела със себе си една сума от триста фунта сребро и му я предадох с молба да приеме нещо от моето състояние. Той остана да си седи спокойно и само с няколко думи ми благодари: „Бог да те възнагради!” А на манастирския домакин, Ориген, рече: „Вземи тия пари и ги раздай на братята в Либия и по островите, понеже манастирите там са по-бедни!” Същевременно заповяда някой в Египет да не задържи нещо от тях, понеже страната е богата. Аз останах като гръмната, казваше Мелания, понеже очаквах да бъда похвалена за моето приношение и му рекох: „Трябва да те предупредя, господине мой, че това са цели триста фунта!” А той ми отвърна, без да вдигне нито за миг очи от работата си: „Чадо! Този, Комуто ги даваш, не се нуждае от мерки и теглилки. Той претегля и планините, та колко по-лесно ще узнае, какво прави твоето сребро. Ако го подареше на мене, добре щеше да сториш да ми кажеше. Но щом го подаряваш на Бога, който не отхвърли двете лепти на бедната вдовица, тогава мълчи!" Толкова действена беше благодатта Божия по онова време, когато аз посетих Нитрийската планина, казваше Мелания.

Скоро подир това човекът Божий почина на седемдесет годишна възраст, без болест, както си плетеше кошница. Прати да ме повикат и ми рече в самия момент, когато му оставаше да изпусне последния си дъх: „Приеми тази кошница от моите ръце като спомен за мен, понеже нямам какво друго да ти оставя!” Мелания повила тялото му в ленени плащеници и го погребала. На връщане от пустинята тя взела със себе си подарената кошница и я пазеше до края на живота си.

Говорят, че на смъртния си час Памво изповядал пред своите знаменити ученици, които били около него, на свещеника и на манастирския иконом Ориген и на Амоний, както и на другите братя, следното: „Откакто съм дошъл в това пусто място, откакто съм построил килията си и съм влязъл в нея, не съм изял нито залък подарен хляб, а го припечелвах със собствен труд; съвестта ми не се смущава от никакво греховно слово, което да съм изговорил до този час; но сега ми предстои да се явя пред лицето на Бога, а съм грешен човек, който дори не е почвал да му служи както трябва”.

Учениците му Ориген и Амоний ни уверяваха: „Колчем го питахме за смисъла на някое място от Писанието или за нещо друго, никога не казваше мнението си веднага, а само ще рече: „И аз не го разбирам”. Понякога минаваха до три месеца, а той все казваше, че още не могъл да го разбере. Но онова пък, което казваше, биваше всякога добре обмислено и благодатно и ние го приемахме, като да беше изречено от самия Бог. Със своята добре обмислена реч той трябва да надминаваше (дори великия Антоний и) всички други”.

За Памво се разказва още следното деяние: подвижникът Пиор му дохожда на гости с хляба си. Памво с упрек го пита: „Защо правиш така?” Пиор отговаря: „За да не ти бъда в тежест”. Без да му каже и дума повече, Памво по-късно му дава добър урок. Подир някое време той си взима хляб, наквасва го във вода и идва при Пиор. На въпроса: „Защо вършиш това?” той отговаря: „За да не ти бъда в тежест аз го натопих и във вода”.

Из Лавсаик (Животопис на светите отци) на преп. Паладий еп. Скитополски (IV-V в.).