Menu
K
P

 

НО ВИЕ ОБИЧАЙТЕ ВРАГОВЕТЕ СИ ... Публикувано от Пастир на 4.10.2024
Начало >>

Протоиерей Алеко Рачев

В мрака на нашите души, всяко Слово Божие е слънчев лъч, хвърлящ светлина върху тъмнината на греховния ни живот. Понякога се вслушаме в словото на Светото Писание, но когато то изисква от нас да подчиним нашата свободна воля с тази на Бога, то като че ли не ни се слуша и не искаме да го възприемем. Но както лечебния цяр за болното тяло не винаги е по вкуса ни, така е и с текста на днес прочетено евангелие, не ни се нрави, но е от съществено и жизненоважно значение за нас.

Думите на Спасителя: Но вие обичайте враговете си…(Лук.6:35), звучат така отдалечено, че ако не бяха самото сърце и живот на християнството, нямаше да им отдадем значение. Но както сърдечния пулс на тялото посочва дали човек е жив, така и тази заповед, ако се приведе в действие, става ключ за познаване тайните на християнството.

Нишката, която води до разбирането на непонятните заповеди дадени от Бога, може да се проследи тогава, когато се схване вярно правилото да не правим на другите това, което не искаме те самите на нас да правят.

Думите на Иисуса: Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, (и с всичката си) душа, и (с всичкия си) разум … и: възлюби ближния си като себе си, градивно формулират степените на истинска любов. (Мат.22:38, 39)

Но за да проникне любовта към Бога и ближния в душите ни, е нужно да обърнем внимание и на една друга, особено важна любов-любовта на човека към самия себе си. Естествено, тук трябва да посочим, че има разлика между християнската любов на човек към себе си и тази на естествената любов. Целта и намеренията на последната се ограничават единствено и само към земното благополучие, а другата включва и друго, невидимо за този груб материален свят, а именно – душевното нравствено усъвършенстване.

С прости думи казано, ако като християни не ценим, не уважаваме и не обичаме себе си истински, то не можем да обичаме ближните си, а още по-малко ще можем да обичаме и враговете си.

Но, нека да погледнем какви чувства се вихрят в дълбините на човешкото сърце и има ли в него място за смирението?

Има един разказ, който картинно показва малък отрязък от взаимоотношения между хората и в частност ни представя, как между двама християни смирението може да стои в съзнанието им и същевременно да е вън от сърцата им.

Тези християни,  както повечето измежду  нас,  били добри познати, но с годините вярата им в Спасителя ги доближила до висотата на приятелството. Но, както народа е казал, приятел в нужда се познава. Да. Така и станало и с нашите двама приятели. Един ден, единият от тях изпаднал в голямо затруднение и се принудил да помоли другаря си за помощ.

А нуждата от помощ действително била голяма. Изпадналият в беда човек не бил изоставен и приятелят му с надежда, че ще стори добрина му помогнал. Но врагът на човешкото спасение, не търпи между хората да има обич. Не след дълго благодарността на получилия помощта се изявила. Ненадейно и потайно, без причина длъжникът съзнателно влязъл в съюз с враговете на приятеля си, с които му нанесъл много болки, мъки и страдания.

Но, живота следва своя ритъм. Същественият смисъл на тази история не е в това как завършва, а в това, как ние ще постъпим с този, който вече  ни е неприятел. Ще му простим ли…, ще се вслушаме ли в заповедта на Бога „… обичайте враговете си…”(Лук.6:35), ще обичаме ли вече новия си враг? Ще се превърнем ли в насилници над себе си грабещи Царството Божие?

Бог в края на шестия творчески ден, сътворил човека за радост, сътворил го по Свой образ и подобие, но поради завистта на дявола, човекът се оказал вън от рая. От тогава ние сме живели и пак живеем в грях, без срам от Бога. Намятаме плаща на лукав стремеж към праведност и припкаме подир похотите на телата си. А те, те наистина искат много, искат да се сучат в какви ли не смрадливи грехове.

А на какво е равно живота в грях. Равно е на живот далеч от Бога. Живот, който вече изменя богоподобно ни човешко естество и неблагодарността вече става ясен признак, че не само вярата ни е ялова, но и че опустошаваме човешката си същност. Всевишният никога не е пречупвал свободната ни воля, винаги признава нашата самостойност и затова никого не насилва към спасение.

Някога след възкресението на човечеството, ще видим колко много място ни е приготвено при Бога, но ако се окажем безсърдечни, едва ли ще има начин да се уредим за там. Милосърдието си има висока цена и трябва да сме благоразумни. Искаме ли да изчезне от живота ни страха и мъката, ще ни се наложи бързо да се учим на това как да обичаме враговете си. А за да обичаме врага си без да навредим душата си, това вече е мъдрост, която се подава свише и намира място само в смиреното сърце. Само едно такова сърце е в сила, да приближи до себе си любовта на Бога, и да съедини молитвите си с тези на светлите ангелски чинове.

Разрешава се препечатване след коректно посочване името на сайта

А®

Обратно

2016 pastir.bg