| БЪЛГАРЧЕ - ЧЕТИВО ЗА ДЕЦА | |
Григор Угаров
Заесени се. Ливадите пожълтяха. Окапаха листата. Върбите край нашата воденица наведоха клони до земята, притихнаха и заспаха дълбок сън. Щъркелът напусна гнездото, разпери крила и се потули зад планината. Само две пепеливи врабчета кацаха сутрин на прозорчетата и кълвяха полепнатото брашно. Стадата звъняха из пустото поле.
Ние с дядо останахме сами във воденицата. Само петъчен ден по пътя скърцаха пазарските коли, натоварени с ябълки и тикви. Брецаха биволите, приказваха на висок глас пазаргатите, биеха големите звънци, като едри селски камбани. На другия ден всичко утихваше. Дори и врабчетата се прибираха под стряхата и не се помръдваха от там.
Рядко идваха млекари вече. Водата течеше със страшна сила в дълбокия вир, а кречеталото сякаш спеше зимен сън.
Една вечер зароси ситен есенен дъжд. Притъмни се. Над полето сякаш слезе черна мъгла.
Ние с дядо седяхме край огнището. То святкаше като жива светулка. Малкото гърне вреше. Не вреше, а тропаше сякаш ръченица. Дядо подклаждаше огнището. Трупаше колибка от сухи пръчки. Смучеше сладко от лулата си и гледаше в жарта мълчаливо. Ние слушахме есенния дъжд, който шумеше навън, сякаш по стъклото и покрива лазеха дълги кервани житни буболечки.
Изведнъж на вратата се почука.
- Чук, чук, чук!
Дядо дигна глава и погледна смаян.
- Какъв дявол ще иде в тоя дъжд на воденицата! - рече той и се надигна.
- Чакай дядо! - рипнах аз. Стой да ти дам пушката!
-Пушка ли, засмя се той, че защо ми е пушка! Лани съм се върнал от война! А ръцете ми са здрави, като клещи! Къде стисна – вода пусне.
И той отиде до вратата. Щракна големия ключ. Измъкна желязната пръчка и отвори вратата.
- Кой чука? - попита той. А аз се свих на клъбце и се затаих като невестулка.
- Аз чукам, дядо! Прибери ме, че умирам от глад! Не съм хапвал залък хляб от вчера! Пък и дъждът ме окъпа здравата – да се поизсуша!
Аз облещих очи. Във воденицата влезе едно момче с мокро калпаче, от което течеше вода по окърпеното му палто. То беше бедно и дрипаво. На рамо си носеше преметната торбичка.
- Ела, ела! – покани го дядо. Седни тука, напечи си ръцете в огнището!
- Я донеси на момчето малко хляб и сирене да си похапне!
Аз скочих и донесох. Дадох му хляба и сиренето. Седнах отново край огнището. Очите ми не слизаха от непознатото момче.
- От къде си ти? - попита дядо.
- Аз не съм от тука! От далече съм - чак от Добруджа. Тръгнал съм да се пазаря слуга. Избягах от там.
- Защо избяга? - попита дядо отново.
- Близо до нашето село стана голям бой. Там се бяха окопали нашите войници. Аз им носих вода с една голяма стомна. Те плачеха от жажда. Устата им бяха напукани. Като свърши войната, някой ме наклевети, че съм носил вода на българските войници. Викаха ме веднъж в управлението. Казаха ми нашенци, че ще ме накажат. Може и да ме убият. Аз избягах!
До тук дядо слушаше с наведена глава, но изведнъж заплака. От очите му закапаха едри сълзи. Той вдигна глава втренчи поглед в момчето и извика:
- Ти ли си Милчо! От твоята стомна и аз съм пил вода! Ох, как бях жаден тогава. Ти ми спаси живота! Ти спаси живота на много наши войници! Ти беше нашият малък войник! Стига разказва! Знам всичко! Ти ще останеш във воденицата - при нас! Наше момче ще бъдеш! Аз додето съм жив - няма да те оставя да гладуваш! Та нали всички те наричахме „Добруджанският герой”. Ох, какво беше там.
Без да ща и аз заплаках. Толкова мило ми стана това момче изведнъж, че ми идваше да го прегърна.
Милчо остана при нас. До дето умре дядо, обичаше го и го имаше като свой внук. После Милчо остана пак на воденицата. Метеше, посрещаше млеварите, помагаше им да разпрегнат воловете. Разтоварваше колата. Не спеше по цели нощи да пази чуждата храна от крадци. Всички го познаваха. Всички знаеха от дядо още неговата история, затова го наричаха Добруджанеца.
Той и днеска стои на воденицата, млад и едър, като истински герой. За родителите си не знае нищо. Затова когато прелитат щъркелите нататък, той гледа след тях, а очите му са пълни със сълзи и тъга.
Разрешава се препечатване след коректно посочване името на сайта
Обратно