| ВЪЗЛЮБИ БЛИЖНИЯ СИ КАТО СЕБЕ СИ | |
Протоиерей Алеко Рачев
В мрака на греховния ни живот, словото Божие е като запален светилник, осветляващ тъмнината на душите ни. Периодически се вслушаме в указанията на Светото Писание, но когато то изисква от нас да подчиним свободната си воля с тази на Бога, някак си спираме да слушаме и да възприемаме. Ето една причина, която дешифрира защо наставлението на Спасителя да обичаме враговете си, звучи така отдалечено от нас. И ако не беше истина, че взаимоотношенията ни с тези, с които сме във вражда не бяха пулса на живота ни в Христа, нямаше да им отдаваме никакво значение.
Лечението и медикаментите за болника рядко са по вкуса му. Така е и с радикалните евангелски текстове, не ни се нравят, но са от съществено и жизненоважно значение за нашите бъднини отвъд.
Нишката, която води до разбиране на непонятните нам заповеди дадени от Бога, може да е тънка, но за сметка на това е ярко оцветена. За да се проследи вярно смисъла за благоволение към враговете, нужно е щото човек да се научи да не прави на другите това, което не иска да правят на него самия. В днешно време тази максима си остава трудна за овладяване. Ние още не можем да обикнем Бога и себе си така, както Той Самият ни учи Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум… и възлюби ближния си като себе си (Мат. 22:37,39).
За да навлезем в любовта към Бога и ближния, първо трябва да обърнем внимание на онази особено важна любов - любовта на човека към самия себе си. Има разлика между християнската любов на човек към себе си и тази на естествената любов към нас. Стремежът и плановете на натуралната обич в акомпанимент на светското благополучие са земните блага, а възвишената обич включва нещо друго, по-специално и невидимо за материалния свят, а именно, нравственото ни усъвършенстване.
Иначе казано, ако като християни не ценим, не уважаваме и не обичаме себе си истински, то не можем да обичаме ближните си, а още по-малко ще може да обикнем и враговете си.
Но както се знае, думи за вяра без дела са мъртви. Но, опитни ли сме в това да знаем как да сторим на ближния си осезаемо добрина, било то невеществена или материална такава, защото малък е процента на ненаказаното добро в света.
Знам за една история, която е като прожекция, показваща приятелските взаимоотношения на едни двама братя во Христа.
Те, както вероятно на повечето измежду нас, в началните години на запознанството си били добри познати, но с времето тяхната вяра в Спасителя ги доближила до висотата на силно приятелството. Ала, както народът е казал, приятел в нужда се познава. Да, да. Така станало и с тези двама герои описани в разказа. Един ден, единият от тях изпаднал в голямо финансово затруднение и макар да бил силно смутен се принудил да помоли другаря си за помощ. Нуждата от помощ действително била голяма и не търпяла отлагане. Изпадналият в беда човек не бил изоставен от другаря си. Последният се лишил от трудно събирани финансови спестявания на семейството си и с радост от това, че ще стори голямо добро помогнал на приятеля си. Дали и до колко врагът на човешкото спасение, комуто не се нрави между хората да има такава братска обич се е намесил в този случай не знам, но не след дълго „благодарността” на избавилия се от тежко бедствие християнин се изявила. Крайно неочаквано и пъклено потайно, без ансолютно никаква причина, длъжникът загърбвайки стореното му добро, съзнателно и вероломно се съюзил с жестоки и злобни хора с помощта на които нанесъл много страдания и мъка на приятеля си.
Има Бог и животът продължава да следва своя ритъм. Същественото в тази история не е в това как завършва, а в това, как да постъпваме с такива, които от наши близки приятели са ни станали вече врагове. Ще им простим ли … Ще се вслушаме ли в думите на Бога, Който ни казва да обичаме и враговете си… Ще намерим ли воля да обичаме най-новия си душманин...
Бог, в края на шестия творчески ден, сътворил човека за радост, сътворил го по Свой образ и подобие, но поради завистта на дявола, човекът се озовал на място вън от рая. От тогава живеем в грях без срам пред Създателя. Намятаме плаща на лукав стремеж към праведност и припкаме подир похотта на тялото си. Животът в грях изменя богоподобното ни човешко естество, отделя ни от Бога, а неблагодарността ... тя е вече ярък признак за това, че не само вярата ни е станала ялова, но че самоопустошаваме вече и човешката си същност. Творецът на всичко ни обича и ожида за нашето обръщане към доброто и човечността. Но Всевишният никога няма да пречупи свободната ни воля. Бог високо признава самостойността ни и затова Той никого не нуди и няма да насили към спасение. в насилници над себе си, грабещи Царството Божие?
Някога след възкресението на човечеството, ще видим колко много място ни е приготвено при Бога. Да, така е. Но безсърдечните едва ли ще се уредят за там. Милосърдието е с много висока стойност, затова си има и висока цена. Насилвайки се да грабнем частица от Царството Божие, трябва да влагаме и благоразумие. Искаме ли да изчезне от живота ни спомена за причинена мъка, ще ни се наложи бързо, но правилно да разбираме какво всъщност означава да обичаме враговете си. Това е мъдрост, която се подава свише и намира място само в смирено сърце, приближило до себе си любовта на Бога.
Разрешава се препечатване след коректно посочване името на сайта
А®
Обратно