Menu
K
P

 

ЗА ДЕСЕТТЕ ПРОКАЖЕНИ Публикувано от Пастир на 19.1.2019
Начало >>

Протоиерей Алеко Рачев  

Проказата, това е изключително тежко заболяване при хората. Тя люто поразява телата на людете и те изгубват чувствителността си. Плътта на болните гние и окапва, а костите им се оголват и така те приживе се превръщат в трупове. 

В земните дни на Иисус, прокажените били гонени извън населените места и те скитали около големите градове, с надежда някой да им хвърли нещо за ядене. След кръстоносните походи, тази болест проникнала и в Европа, и предизвикала голям ужас. Прокажените били длъжни да носят качулки на лицето, с процепи само за очите, а някъде даже трябвало да носят звънци като животни, за да ги чуват отдалеч, та да не ги доближава никой.

За прокажените, бедата била еднаква и вече било без значение от кой род и религия са и ставали като едно племе. Загубата на земните блага не ги разделяла и те начевали да си помагат един на друг, като се хранили дори и от една паничка.

Веднъж, когато Иисус отивал към Иерусалим, се отбил в едно село, където отдалеч го срещнали десет души прокажени и викали: Иисусе Наставниче, помилуй ни! [1]

Викали към Него десет клети човеци, обречени на бавна и мъчителна смърт. Вратата към живота им вече била залостена, но те пак не се отказвали от него, а имало и нещо, което ги обнадеждавало силно. Те вече били чули за Иисус - Великия Пророк и Чудотворец, и за това срещайки Го, силно викали: Иисусе Наставниче, помилуй ни!Помилвай ни

В действителност, викът излизащ от гърлата на разлагащите се прокажени бил едва доловимо звуково хриптене, но Иисус ги разбрал, спрял се и им рекъл: Идете, покажете се на свещениците. Групата от болнѝци се доверила на Христа и се отправили към Иерусалим, където свещениците в храма щели да засвидетелстват оздравяването им. Скоростно настъпил мига на предстоящото чудо. Още по пътя, десетимата с изхабени тела почувствали Божията благодат на изцелението.

Бебетата не знаят часа на своето раждане, а още по малко знаят дали ще им се позволи да доживеят това велико събитие, а ето, прокажените съпреживели своето второ раждане. Те видели изчезването на страшните си язви, гледали възстановяването на раните си и в мислите им започнали да изникват образни картини на така дълго жадувани срещи с любими хора. Представите за близките утешителни дни твърде ги възрадвало и оздравелите щастливци пренебрегнали състрадателното отношение на Бога към тях и получената от Него удивителна милостиня.

Но един от изцерените мъже не след дълго се опомнил. Чувството на естествена благодарност не било унищожено в него. При все, че бил самарянин, той се върнал при Исуса, паднал в нозете Му и Му благодарил за полученото велико благодеяние. Господ погледнал с умиление към убогия самарянин и с болка от неблагодарността на деветте евреи, тъжно констатирал: Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец.

Благодарността е памет за получено добро, която съхранява желанието да се отвърне на доброто с добро. Самарянинът пазил благодарността в човечността на смиреното си сърце. Високомерните души дори и след избавление от беда, не могат да проявят благодарност. Техният егоизъм и себелюбие се превръщат в разрушително оръжие, което единствено може да подронва цената на добродетелите. Вярно е, че хората с лисичи нрав може и да покажат признателност за незначителни услуги, но за големи благодеяния те са крайно неблагодарни. Желанието да се отърват от зависимостта на стореното им добро ги подбужда към мъст и те задкулисно нападат добродетеля си, влизат в конфликт с него и неистово го клеветят и омерзяват.

Жалко е, че по светски няма ненаказано добро, но такава е истината за странното явление, уважаеми читателю, че за доброто мерзавците отплащат със зло.

Спасителят изисква от християните дела на добродетели, но не заради изгода, а единствено от обич към доброто. Столетията се нижат век след век, но отпечатъците от тях са по цялата земна шир. Време е да се замислим над това дали не сме заприличали на онези девет иудеи, желаейки само земното си щастие, спекулирайки с вярата на добрите хора и с техните християнските представи. Не бива да превръщаме благодеянията в обичайни светски сделки. Безчестно е да използваме хората около нас и след това да ги изтласкаме настрани, когато вече не са ни нужни.

Милостта ради Богочовека Христос, не значи просто някаква си постъпка, а душевна разположеност и то от състрадание и любов към други хора. Разумният човек знае, че силата е в благородството, което сближава хората, премахва недоверието помежду им и ги прави приятели.

Без Бог сме нищо и затова нека мъдро пазим скъпоценността на вътрешната си свобода помнейки, че Бог вижда и знае всичко.


[1]  Лук. 17:12-19

Обратно

2016 pastir.bg