Menu
K
P

 

ЗА БЛУДНИЯ СИН Публикувано от Пастир на 24.2.2019
Начало >>

Протоиерей Алеко Рачев

Където и да отидел Иисус, до Него се приближавали митари и грешници от околността, за да го слушат. Сред тълпите пристигали и мислещите се за праведни книжници и фарисеи. Едни искали от Христа лек за душите си, а други вироглаво търсели поводи, за да Му възроптават.

Не от днес хората обичат да слушат истории и разкази. И ако в нашите дни си имаме книги, радио-телевизионни и интернет-развлекателни способи за персонално задоволяване на информационните нужди и за забавления на всеки човек, то  в онези времена това не било така.  

Някога людете събеседвали помежду си лице в лице, и понеже Иисус разказвал и говорел на хората по увлекателен начин, около Него винаги се събирали много слушатели. Измежду непреднамерените от тях, не се намирало някой, който да остане неудовлетворен. Спасителят разказвал много истории с преносно значение, което Му помагало и в поученията, и в изобличенията.

Още от сътворението на Адам покаянието е с висока стойност пред Бога, а прошката е белег на добрия и силен човек, уподобяващ се на Твореца.

По тази причина, веднъж Иисус наченал да разказва на хората следната притча. [1] Някой си човек имал двама сина. На младия му се приискало да се изтръгне от бащиния надзор и да си „поживее” безгрижно и охолно на воля. Поискал от баща си да го отдели. Бащата се съгласил и му дал полагащата му се част от имота си.

Малкият син взел дела си и заминал за далечна страна. Заживял разпътно и за късо време разпилял имането си. Оголяла душата му.

Изпаднал в нужда… Глад настанал и в далечната земя. От принуда блудният син станал свинар. Но прасетата ги хранели по-добре от него и той изнемогнал. На прага на гладната смърт, той си спомнил за своя баща. С надежда в неговото милосърдие станал и тръгнал по обратния път към дома си.

Как и колко трудности е преминал преди да достигне пределите на бащиния си дом, не се знае. Но се знае, че след като баща му го съгледал в далечината, облечен в дрипи и изтощен, умилил се, затичал се насреща му и го прегърнал силно.

Блудният син сгушен в бащините обятия, намерил сили и проговорил: Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм достоен да се нарека твой син.

Обцелувал го бащата, извикал към слугите си и рекъл: Изнесете най-хубавата премяна и го облечете: дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете: докарайте и заколете угоеното теле; нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, загубен беше и се намери!

И взеха - разказва Спасителят, - да се веселят.                                                 

А по-старият син беше на нива; и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри. Запитал слугите - що е това? - узнал причината за веселбата и възнегодувал против бащиното милосърдие спрямо изпадналия в беда син и останал вън от портите на дома си.

Естествено, бащата се опитал да го вразуми и му казал: Чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое. Но виждайки непреклонността на големия брат, добавил: а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери.

Дали по-големият син е влязъл в бащиния си дом отпосле, Иисус не казва. Но се подразбира, че тази притча е разказ не само за поучение, а и за изобличение. В нея Иисус рисува заобикалящия ни свят, ползвайки се от добре познати реални образи. Eдиният - облик на порочен младеж, а другият - на жесток и завистлив лицемер.

Блудникът дошъл в себе си по принуда и разкайвайки се от дън душа, не търсил съжаление, но батко му не го разбрал, затова и упрекнал баща си за доброто му сърце, показвайки липса на каквато и да е радост от завръщането на родния му брат.

Погледнем ли бегло, трудно ще намерим тайнственото в тази притча, но поуката от нея обяснява една дълбока и непонятна понякога за нас истина – тази на Божията любов и намерение към нас.

Ние себично живеем и обичаме да жалим болното си его. Мъдрост без бащинския страх Божий не ще помогне. Няма значение и това, дали проявяваме съчувствие в трудностите и болките на хората, ако … не се научим да се сърадваме с тях в техните успешни моменти и добро преуспяване.

Всекидневно някой се опомня, кае се и се връща при Бога, а други отпадат от Него, защото се сърдят на Небесния ни Отец, че приема покаялите се.

Говори се между хората, че надеждата умирала последна.

Някой си старец бил на смъртно легло. Неговата внучка седяла до него и тихо му четяла текстове от Новия Завет. Когато прочела текста от първото послание на св. апостол Йоан Богослов: Кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очиства от всеки грях [2], дядото ѝ дал знак да спре и я попитал:

-Вярно ли прочете?

- Да дядо, вярно! - отговорило момичето и продължило нататък.

-Я пак повтори последните думи! - прошепнал  старецът - Не можах добре да ги чуя.

Внучката отново повторила въпросния текст. 

-Чедо, не правиш ли грешка? - простенал умиращия.

-Както прочетох, тъй е написано - кротко потвърдило момичето.

-Вземи ми ръката - помолил старецът - и я тури на посоченото място. Сега … - подзел дядото с последни сили, - ако някой те запита, как съм умрял … кажи му, че умрях с вяра и надежда в Писанието. Току изрекъл тези думи, старецът спокойно се усмихнал, отдръпнал бавно ръката си от Светата книга и блажено издъхнал.


[1]  Лук. 15:11–32

[2]  1 Иоан. 1: 7

Обратно

2016 pastir.bg