Menu
K
P

 

ВЯРВАМ ГОСПОДИ! ПОМОГНИ НА НЕВЕРИЕТО МИ Публикувано от Пастир на 17.3.2018
Начало >>

Протоиерей Алеко Рачев 

На сутринта, след славното Си Преображение на Тавор, Иисус тръгнал да слиза от върха на планината заедно с Петър, Иоан и Иаков към нейното подножие, където предната вечер бил оставил другите Си ученици.

Когато Христос вече ги приближил, забелязaл смутените им изражения посред струпалия се народ. Сред тях имало книжници израелеви и един баща с болен син, който бил зле измъчван от бесноват дух.

Изтерзаният родител много страдал за чедото си и не спирал да търси помощ навсякъде. Той подирил облекчение от злочестината си дори и при учениците на Иисуса, но както светият евангелист Марко пише, те без Наставника си, не могли да намерят нито достатъчно вяра, нито сила да му помогнат (Марк. 9,18).

Така сред навалицата от любопитни хора, неудачата и слабостта на избраните за апостоли от Спасителя мъже, била станала повод за препирня между тях и противниците на Иисуса. Това прение толкова много се усладило на Мойсеевите законници, че те с френетична радост и презрение саркастично се подигравали на тъжните довереници Христови. Но, изведнъж вълнението внезапно утихнало.

Спасителят влязъл в сърцето на разгорещилия се конфликт сред разбунената тълпа и застанал до книжниците. Той ги погледнал в очите и визѝрайки смутените Си ученици запитал: За какво се препирате с тях? (Марк. 9,16) Въпрос, на който клетият баща дал отговор. Той дошъл и мигом паднал в нозете на Христа и след като Му разказал накратко за страданието на сина си добавил: но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни! (Марк. 9,22). Да…: но ако можеш нещо…- думи, които поставили под съмнение Божията сила на Сина Давидов. Иисус пожелал да излекува съмнението на присъстващите в това, че Той е Христос - Месията Божий слязъл да пасе Своя народ Израиля и затова просто се обърнал към бащата и му казал: Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия (Марк. 9,23).

Вярвам Господи! - Помогни на неверието ми! (Марк. 9,24) - простенал бащата и така вярата му оживяла и бащиното щение било удовлетворено. Иисус мигновено изгонил бесния дух от момчето, то получило свободата си, невъзможното чудо станало възможно и поразило интереса на насъбралата се тълпа.

Вярващи в Бога приятели,

Ден и нощ се разминаваме със смъртта в битка с душевния мрак подчинен на злото. В невидимата схватка с поднебесните сили на злобата, всички се нуждаем от особената помощ Божия. Нерядко, в момент на злополука търсим чудни явление в живота си, но чудесата като че ли са оскъдели. В мигове на изпитание и разочарование, мислим, че Бог е затворил милостта Си за нас и че Любовта Му е оскъдяла … ала това не е така, защото е невъзможно! Истината е, че неудачите ни не са случайни. Те са необходимост, която целѝ единствено да закрепи крехката ни вяра. Описаното по горе чудесно събитие силно разтърсило мисленето на ученици Христови. Когато останали насаме с Учителя си, те тутакси Го запитали защо са претърпели неуспех … и разбрали, че е поради неверието им (Мат.17–20).

Бедата на несполуките ни е в самите нас, в маловерието ни. С такова маловерие дори и Симон Петър пред лицето на Бога, не успял да се задържи върху повърхността на Галилейското море (Мат. 14:22-32).

Човешката вяра е била, тя е и ще си остане необходимо условие, за да се активира дадено чудо в действие. Евангелският стотник не се съмнявал, че Иисус ще изцели слугата му и чудото станало в отговор на живата му вяра (Лука 7:1-10).

По евангелския текст на св. Марк, Христос след като изцерил болното момче, продължил да посочва причините за несполуката на учениците Си, като им изяснил, че освен вяра са необходими и пост и молитва (Марк. 9,29).  

Днес за нуждата от пост и молитва много се говори … и до там. Бог не иска високоумни словопрения и дискусии по тази тема, а иска пълна промяна в поведението на човешкия живот и в чувствата владеещи човешката душата. Иисус иска поста ни да е перманентен и нелицемерен, от душа, а молитвата ни да е постоянна и да извира от сърдечната ни дълбочина, с желание.

Докато сме живи и сме на този свят все имаме шансовете си да се покаем, а за да се изправим от простъпките си у греха времето винаги е сгодно. Жалко е такива шансове да пропилеем, защото отлагаме ли покаянието си от ден за ден, може и ненадейно в час за нас незнаен да умрем.

Не на последно нека да си спомним за лекарството против малодушие на Константинополския архиепископ св. Иоан.

Златоустият архиерей Божий учи, че грехът погубва - но не така, както погубва самото отчаяние. Според думите му, отчаянието е най-страшният, най-гибелният грях, защото всеки, който малодушно се отчая, сам си затваря пътя към спасението. Отчаянието е най-мощното оръжие на сатаната срещу човешката душа, заради това и светителят предупреждава, че ние радваме лукавия, не толкова, когато грешим, колкото тогава когато се отчайваме.

Обратно

2016 pastir.bg