Menu
K
P

 

ЦАР НИКОЛАЙ II Публикувано от Пастир на 25.7.2018
Начало >>

На 11 август 1927 г. в белградските вестници се появило едно удивително съобщение под заглавие: Ликът на Император Николай II в сръбския [1] манастир Свети Наум на Охридското езеро. Ставало дума за руския художник и академик по живопис Колесников, който бил поканен за изографисването на новия храм в древния манастир на свети Наум. Била му предоставена пълна свобода на творчество за украсяването на вътрешния купол и стените. Изпълнявайки тази работа, художникът намислил да нарисува на стените на храма ликовете на петнадесет светии, поместени в петнадесет медалиона. Четиринадесетте лика той нарисувал веднага, а мястото на петнадесетия дълго оставало празно, тъй като някакво необяснимо чувство карало Колесников да почака.

Веднъж по здрач той влязал в храма. Долу било тъмно и само куполът бил прорязан от лъчите на залязващото слънце. Всичко наоколо се струвало неземно и особено. В този момент художникът видял, че оставеният от него незапълнен чист медалион, сякаш оживял – от него сякаш като от рамка, гледал скръбният лик на Император Николай II. Поразен от чудесното явление, художникът стоял известно време като вкопан.

По-нататък, както описва Колесников, под влияние на молитвен порив, той сложил една стълба до медалиона и, без да нанася с въглен контур на чудния лик, направо с бои започнал нанасянето. На времето той няколко пъти бил виждал владетеля, давайки му обяснения на изложби. Неговият образ се бил запечатал в паметта му. Но сега Царят сам му се явил и художникът можел да рисува от натура. Той работил вдъхновено няколко часа и когато завършил този портрет-икона, сложил отдолу надпис: Всерусийски Император Николай II, приел мъченически венец за благоденствието и щастието на славянството.
Скоро в манастира пристигнал командващият войските на Битолския военен окръг, генерал Ростич. Като посетил храма, той дълго гледал нарисувания от Колесников лик на покойния Владетел и по бузите му течали сълзи. После, обръщайки се към художника, той тихо казал: За нас, сърбите, това е и ще бъде най-великият, най-почитаният от всички светии.Чувствата на художника, който рисувал лика на Николай Втори в състояние на озарение, се предали на генерала. Това била истинска икона – прозорец към горния свят, през който светецът ни гледа от вечния живот. Гледа не мисленият образ, създаден от въображението, а живият обитател на рая. Известни са много случаи, когато светиите са излизали от иконата, отделяли са се от нея и са вършили чудеса пред очите на изумените зрители.

А понякога те просто се явявали наяве на хората, помагали им и оставяли за спомен от своето посещение някои веществени доказателства. За такъв случай разказва руската писателка Нина Василиевна Карташева. Нейната история служи като своеобразно обяснение на това, което видял в храма художникът Колесников.

Всяка година Нина Василиевна боледувала от пневмониея. Разболявайки се за пореден път, тя дълго карала болестта на крак, докато не паднала... на рождения ден на Императора-новомъченик, 19 май [2]. Мъжът й бил в командировка, роднините – далеч, нямало кой да й помогне. А тя не можела даже да стане, когато звънели на вратата. Върху мен се стовари нещо неживо, смъртно, страшно. Аз отслабвах духом и се предавах, тресеше ме. Исках да пия, - спомня си Карташева.

А на сутринта се опомнила, чувствайки се добре. Миришело на люляк, зад прозореца пеели птици, почти нямала огън. Тя с изумление видяла, че върху одеалото била покрита със... старинен офицерски шинел с орли. Господи, откъде?! Срещу нея на фотьойла седяло момиче на около седемнадесет години и четяло тихо с чуден гръден глас акатиста на светителя Николай от една тетрадка, която Нина Василиевна тозчас познала!

Някога, като седемгодишно момиче, тя преписвала този акатист по молба на своята баба, монахиня в света, в отделна тетрадка за някаква болна леличка. Бълнувам! – уплашила се тя. – Не познавам това момиче. И произношението на тази непозната не е съвременно, а като на баба, „ч” и „щ” произнася по петербургски. Разбира се, че бълнувам! Но незнайно защо, тя попитала: Откъде е този старинен шинел? – На татко, - отговорила непознатата. А ти коя си? – Мария. - Каква си? – Милосърдна сестра.

Тя гледала кръглото лице с големи сиви очи, нещо достойно и кротко в облика. Обикновена рокля, светлосиня. И клончето люляк във вазата било свежо. Дай ми да пия. Непознатата се приближила с чаша топло мляко. Нина попитала: Какво е това, бълнуване ли е? Отговорът бил потресаващ: Достоевски е казал, че няма бълнуване и няма безумие. Просто понякога в извънредни обстоятелства хората виждат и друг свят...

Млякото, донесено ОТТАМ, се оказало топло и вкусно.Усмихващата се непозната съобщила: Днес ти ще оздравееш окончателно. Татко каза. Днес той има рожден ден, а вдругиден – имен ден. Това е подарък за теб от него – и тя посочила клончето люляк. Нина Василиевна помолила да й прочете нещо светско, весело. И чула разраза за една младичка дамичка с дантелено чадърче и пола с воланчета. Тя изобщо не можела да си спомни такъв разказ. И после го търсила много години. Накрая, вече през 90-те, когато се появили книгите на Надежда Тефи [3], тя познала този разказ.

А тогава, завършвайки четенето, непознатото момиче се приближило до иконите на Спасителя и Божията Майка, които висяли над главата на болната. Те двете застанали пред тях: Господи Иисусе Христе, Сине Божий, спаси и помилуй нас, грешните. Пресвета Богородице, спаси нас.

Св. мъч. Велика Княгиня Мария (имен ден на 22 юли/4 август). 

След това болната заспала и се събудила здрава и свежа. Тя била сама в стаята. Но клончето люляк, което го нямало преди болестта, благоухаело. И кандилцето горяло, макар тя да не го била палила. Но най-невероятното и скъпоценно доказателство, че аз, слабата и грешната, се удостоих с посещение ОТТАМ, - написала Нина Василиевна Карташева в своята книга От Бога прославеният Цар,- беше броеницата на баба! Тя висеше на иконата на Спасителя. И това беше същата онази броеница, с която баба беше положена в ковчега и погребана! Пискюлчето на кръста на броеницата от зелена вълнена прежда беше изтляло, но самата броеница даже не се беше разпиляла...Оттогава тя не се разделя с нея.

Карташева не почнала да разказва това на познати тогава: щели да я сметнат за полудяла. Но всички близки и отецът й повярвали и се помолили заедно с нея. Болестта й изчезнала безследно. И тя свято вярва, че по молитвите на баба й тя била изцелена по такъв чуден начин. Нали баба й винаги почитала Царските Новомъченици. Достоевски се оказал прав: Понякога в извънредни обстоятелства хората виждат и друг свят... Не само го виждат, но и получават от него чудесна помощ. А за укрепване на вярата получават материални подаръци от оня свят, които после пазят като велики светини.

Превод от руски: Наталия Стоянова


[1] Манастирът е български – бел. прев.

[2]  6 май по нов стил – бел. прев.

[3] Надежда Александровна Лохвицкая, с псевдоним Тефи (1872, Санкт-Петербург – 1952,  Париж). Руска писателка и поетеса. Пише сатирически стихове и фейлетони с тъжен хумор и остроумни наблюдения над живота. Поклонник на Тефи бил св. Цар Николай II. (бел. прев.)

Обратно

2016 pastir.bg