Menu
K
P

 

ВЪЗЛЮБИ БЛИЖНИЯ СИ КАТО СЕБЕ СИ

Протоиерей Алеко Рачев   1.10.2016

В мрака на греховния ни живот, словото Божие е като запален светилник, осветляващ тъмнината на душите ни. Периодически се вслушаме в указанията на Светото Писание, но когато то изисква от нас да подчиним свободната си воля с тази на Бога, някак си спираме да слушаме и да възприемаме. Ето една причина, която дешифрира защо наставлението на Спасителя да обичаме враговете си,1 звучи така отдалечено от нас. И ако не беше истина, че взаимоотношенията ни с тези, с които сме във вражда не бяха пулса на живота ни в Христа, нямаше да им отдаваме никакво значение.

Лечението и медикаментите за болника рядко са по вкуса му. Така е и с радикалните евангелски текстове, не ни се нравят, но са от съществено и жизненоважно значение за нашите бъднини отвъд.

Нишката, която води до разбиране на непонятните нам заповеди дадени от Бога, може да е тънка, но за сметка на това е ярко оцветена. За да се проследи вярно смисъла за благоволение към враговете, нужно е щото човек да се научи да не прави на другите това, което не иска да правят на него самия. В днешно време тази максима си остава трудна за овладяване. Ние още не можем да обикнем Бога и себе си така, както Той Самият ни учи Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум… и възлюби ближния си като себе си2.

За да навлезем в любовта към Бога и ближния, първо трябва да обърнем внимание на онази особено важна любов - любовта на човека към самия себе си. Има разлика между християнската любов на човек към себе си и тази на естествената любов към нас. Стремежът и плановете на натуралната обич в акомпанимент на светското благополучие са земните блага, а възвишената обич включва нещо друго, по-специално и невидимо за материалния свят, а именно, нравственото ни усъвършенстване.

Иначе казано, ако като християни не ценим, не уважаваме и не обичаме себе си истински, то не можем да обичаме ближните си, а още по-малко ще може да обикнем и враговете си.

Но както се знае, думи за вяра без дела са мъртви. Но, опитни ли сме в това да знаем как да сторим другиму голямо материално добро, защото малък е процента на ненаказаното добро.

Да вземем за пример следната кратка история, която се явява като голяма прожекция на приятелството между двама в Христа братя.

Тези християни,  както повечето измежду  нас,  били добри познати, но с годините вярата им в Спасителя ги доближила до висотата на приятелството. Но, както народът е казал, приятел в нужда се познава. Да. Така и станало и с нашите двама приятели. Един ден, единият от тях изпаднал в голямо финансово затруднение и се принудил да помоли другаря си за помощ.

Нуждата от помощ действително била голяма. Изпадналият в беда човек не бил изоставен от другаря си. Последният се лишил от спестявания на семейството си и с надежда в това, че ще стори добро помогнал на приятеля си. Но врагът на човешкото спасение, не търпи между хората да има обич. Не след дълго „благодарността” на изпадналия в нужда християнин се изявила. Неочаквано и потайно, без никаква причина, длъжникът не само забравил стореното добро, но съзнателно нанесъл многобройни мъки и страдания на приятеля си.

Има Бог, а животът продължава да следва своя ритъм. Същественото в тази история не е в това как завършва, а в това, как ще постъпим с този, който вече ни е станал враг. Ще му простим ли …, ще се вслушаме ли в заповедта на Бога да обичаме враговете си…3, ще обичаме ли вече новия си неприятел превръщайки се в насилници над себе си, грабещи Царството Божие?

Бог, в края на шестия творчески ден, сътворил човека за радост, сътворил го по Свой образ и подобие, но поради завистта на дявола, човекът се озовал на място вън от рая. От тогава живее в грях без срам пред Създателя. Намята плаща си на лукав стремеж към праведност и припка подир похотта на тялото си. Животът в грях изменя богоподобното ни човешко естество, отделя ни от Бога, а неблагодарността е вече ярък признак за това, че не само вярата ни е станала ялова, но и че опустошаваме човешката си същност. Творецът на всичко обича човека и ожида неговото обръщане към добро. Но Всевишният никога няма да пречупи свободната ни човешка воля. Той високо признава нашата самостойност и затова никого не насилва и няма да насили към спасение.

Някога след възкресението на човечеството, ще видим колко много място ни е приготвено при Бога, но ако се окажем безсърдечни, едва ли ще има начин да се уредим за там. Милосърдието си има висока цена и трябва да сме благоразумни. Искаме ли да изчезне от живота ни спомена от причинена мъка, ще ни се наложи бързо, но правилно да се научим на това какво означава да обичаме враговете си. Това вече е мъдрост, която се подава свише и намира място само в смиреното сърце, приближило до себе си любовта на Бога.

___________

1 Лук. 6:35

2  Мат. 22:37,39

3 Лук.6:35

***

2016 pastir.bg

Разрешава се препечатване след коректно посочване името на сайта