Menu
K
P

 

ПРОТЕСТАНТСКОТО УЧЕНИЕ ЗА ТАЙНСТВАТА И ОТХВЪРЛЯНЕ НА ЖИВАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ ЗЕМНАТА И НЕБЕСНАТА ЦЪРКВА

Протойерей Митрофан Зноско-Боровски

публикувано от   pastir.bg   30.06.2016

Църквата е призвана да освещава живота на вярващите и извършва това чрез проповядване на Божието слово, като възвестява победата на въплътилия се Син Божий над смъртта и чрез тайнствата като средства, дадени от Бога за очистване и освещаване на живота.

Своеобразното учение на лутераните за Църквата като за невидимо общество от светци, произтичащо от техния основен догмат за оправданието на човека само чрез вяра, неизбежно влече и промени във възгледите за тайнствата. Лутераните ги възприемат само като знаци за общуване на човека с Бога, напомнящи му за неговото спасение и за оправдаването му, извършено от Христос веднъж завинаги. И тъй като увереността на човека в собственото му спасение отслабва, ако няма външно напомняне, протестантите смятат, че Христос е дал на вярващите тайнствата само в качеството на символични действия, които да съживяват в тях отслабващата вяра и да радват мисълта им за изкуплението и прошката на греховете, за божествената милост към тях.

И така, според лутераните, тайнстват имат само символично значение и цялата им сила се заключава в личната увереност на приемащия тайнството, че е оправдан, за укрепяване на тази увереност.

Това протестантско учение не е в съгласие дори с техния догмат за оправдание само чрез вяра. Действително, ако човек се спасява само с вяра, дадена му непосредствено от Самия Бог, ясно е, че всяко външно посредничество от рода на символични знаци, възбуждащи или усилващи тази вяра, е напълно излишно. На второ място, тяхното учение за тайнствата не е лишено от вътрешно логическо противоречие, а именно: ако тайнствата се явяват само знаци, пробуждащи в човека – подаващата му се оправдаваща благодат – вярата, то следва, че сами по себе си тайнствата са нищо, а същевременно те, макар и не сами по себе си, все пак носят благодат, следователно: те не са само символи и знаци, но и средства на благодатта. И на трето място, учението на протестантите за тайнствата противоречи на Божието Слово, Което утвърждава, че тайнствата не са само символи за възбуждане на вярата, но са средство, чрез което е необходимо да се предаде благодатта на пристъпващите към тях. (Послание на Източните патриарси).Тайнствата не могат непосредствено да възбудят вяра в Изкупителя и в Неговото велико дело, те предполагат вяра в Христа у пристъпващия към тайнствата и се дават само поради тази вяра.

А какво свидетелства Божието Слово за тайнствата? „Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Йоан 3:5) – се казва за тайнството Кръщение; за тайнството Миропомазване: „Тогава възлагаха върху им ръце, и те приемаха Духа Светаго” (Деян. 8:17); за тайнството Причастие: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Йоан 6:54); за тайнството Свещенство: „Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане” (2 Тим. 1:6), „Не занемаряй дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството” (1 Тим. 4:14). Приведените цитати от Свещеното Писание свидетелстват, че водата при тайнството на кръщението чрез снизхождане на Светия Дух възражда човека и го очиства от греховете му; чрез миропомазването или чрез възлагане на ръце, се съобщава на вярващите благодатта на Светия Дух, която укрепява човека към добра деятелност; че при тайнството Свето Причастие самото Тяло и Кръв Христови дават на християните вечен живот; че възлагането на ръце при тайнството Свещенство съобщава на ръкоположения особения дар на Божията Благодат.

Оставяйки за себе си две тайнства – Кръщение и Причастие, защото те са ясно заповядани от Спасителя, лутераните предлагат и за тях съвем чуждо и своеобразно учение. Така, въпреки православното учение, че тайнството Кръщение дава на вярващия съвършено очистване на греховете, лутераните казват, че това тайнство само символизира опрощаването на греховете. Според тях чрез кръщението само се изменя отношението към Бога – отхвърленият човек се обявява за син Божий, имащ надежда за вечен живот и за участие в даровете на благодатта, които му се дават не само чрез тайнството, а по невидим начин, без връзка с външните условия. Лутераните смятат, че човешката природа не се променя при тайнството Кръщение ни най-малко.

Семената на крайна и поради това лъжлива духовност се забелязват в протестантството, в неговото фактическо игнориране на Църквата, в ученията за тайнствата, в загубата на разбиране на величието и централността на Светата Евхаристия в живота на Църквата, в отричането на апостолското ръкополагане – тайнството Свещенство, във все по-малко разбираната космическа страна на християнското Благочестие: съкрушителната победа на Господа над смъртта и преображението на човека във Въплътилия се, Разпнат и Възкръснал Син Божий.

У Лутер, в началото на проповедническата му дейност, тайнството Евхаристия е изиграло значителна роля. С цялата пламенност на вярващото си сърце той се прекланял в тайнството Евхаристия пред реалното, истинско в пълния смисъл на думата присъствие на истинското Тяло и истинската Кръв Христови. Това тайнство е било за Лутер най-великата обективна светиня, внушаваща страх и трепет и той го свързал с тайната на въплъщението на Божия Син. Обаче впоследствие, в мислите на Лутер се прокрадват елементи на субективизъм и по отношение на това тайнство. На първо място, Тялото и Кръвта Христови присъстват в Даровете само в момента на самото причастие, преди всичко като дадено от Бога благодатно потвърждение на нашата увереност, че сме оправдани, спасени. Така Лутер открива път за субективно възприемане на тайнството в по-късното лутеранство, свеждащо се до избледняване на съзнанието, че безмерната святост на Тайнството се дължи на реалното, действително присъствие на  Тялото и Кръвта Господни, независимо от нашите настроения и вяра. Тази субективизация на тайнството Евхаристия от лутеранството и в протестантизма въобще, е в тясна връзка с общия процес на загубване връзка с Църквата, с нейната традиция, с цялото съборно съзнание на Църквата, довеждащ до отпадане на йерархията с нейното апостолско ръкоположение. Чрез отричане на тайнството Свещенство, Църквата в протестантството става все повече разпиляна и „невидима”, става земна, утилитарно-практически обоснована от обществото на вярващите, надстройка над зданието на истинската невидима Църква.

Роденото от субективизма обезсмисляне на Църквата като жив организъм  - Тялото Христово, доведе протестантите до отричане на общуването между живеещите на земята и пренеслите се при Бога наши братя, т.е. до отричане на нашите молитви за мъртвите и ходатайствата на светиите за нас. Обоснованието на това отрицание е чисто рационално и почива на следните предпоставки: не можем да променим Божиите съдби, и по-нататък: нужно ли е да се молим, да ходатайстваме един за друг, когато Христос вече изцяло е принесъл на Бога удовлетворение за всички нас, т.е. така се отрича това, което е било отначало неотменима част от молитвения опит на Църквата.

Учението за спасение само и единствено чрез вяра, довело протестантството до проповядване на морална пасивност: „човек се отнася напълно пасивно към своето обръщане, той нищо не прави, а само пренася това, което прави с него Бог” (от Формули на съгласието). „Християнинът е пасивен пред Бога, пасивен пред хората. От една страна, той пасивно получава, от друга – пасивно страда. От Бога той получава Неговите благодеяния, а от хората – техните злодеяния” – така звучи от устата на самия Лутер проповедта за квиетизъм, пасивност, водеща до лесно примирение с духа на този свят, намиращо отражение в школата на лутеранството. В нея се забелязва капитулация пред злото и несъвършенството на този свят. Проповядването на пасивност довело протестантството до разделяне на нравствеността на два морала: вътрешен – евангелски, и външен – съставен изцяло от покорност пред съществуващия светски порядък, възприеман като установен от Бога; послушание пред „богоустановената” власт дори в делата, отиващи срещу християнската съвест; снемане отговорността от отделното лице. Протестантството подчертава значението на християнската свобода, но й оставя място само за вътрешна употреба, във външната линия на своето поведение протестантът се отдава изцяло на владетеля на този свят. Църквата станала департамент на държавата и подчинена на този свят, не е и не може да бъде за него опора и достатъчно прибежище.

Семената на субективизма доведоха протестантството като християнско учение до самоунищожение. То започна своето съществуване, като подчерта безмерното величие на навлязлата в света стихия на Божествения живот, в който – и само в него единствено – човешката душа намира успокоение. Открилата се във въплътилия се Син Божий Божествена реалност се обръща непосредствено без посредничество към душата на човека, а тя, покорена от превъзмогващата всичко Божия благодат, излиза в необятните простори на Божествената действителност. В това се състои истинската свобода на човека. А края си протестантството намери в широко разпространената днес либерална форма, утвърдена от субективния опит като мерило за Божествената действителност. Днес протестантството е тържество на тесногръдия рационалистичен, субективистичен спиритуализъм, носещ ценността на личните приживявания. Ако делото на спасението ми е в моите лични благочестиви настроения, защо ми е нужна превъзмогващата Божия сила? Спасението е извършено, то ми се вменява автоматично. Нужно ли е някакво чудо, още повече чудото на възкресението? В началото на 40-те години на нашето столетие ( т.е. на ХХ в. – бел. ред) протестантските богослови иззеха от учението на Лутер учението за Божия Син като учение за нашето спасение само в Сина Божий, не оставяйки нищо от цялото учение на Лутер. Характерно е и това, че в началото на ХХ в., 80% от пасторите в Хамбург отричаха Божественотта на Иисус Христос. Явлението е логично: притъпяването на църковния опит и постепенното отслабване на реалното възприемане на Божия Дух, живеещ в Църквата (Духа Христов, както го нарича ап. Павел), довежда до отказ от Христос като Син Божий, поради несъвместимост със светския разсъдък на протестанта. Протестантизмът сам произнася своята присъда, предсказана от ап. Йоан: „Вярващият в Сина Божий има живот, невярващият в Сина Божий – няма,” и още: „имащият Сина Божий, има и Отца, нямащият Сина Божий – няма и Отца”.

Справедливостта изисква да се отбележи, че в лутеранството винаги, както преди, така и днес се чуват гласове, против „изкуствено усложняваните и полемически преувеличавани теории”, против фатализма на субективизма. В до неотдавна смущаващото се от думите на Символа на Вярата (апостолски) „вярвам във възкресението на плътта” и тълкуващо ги иносказателно в часовете по катехизис, в смисъл на безсмъртие на душата, лутеранство, се пробужда стремеж към времето на изгубената съкровищница – към учението на ап. Павел за Църквата. „Ние се задъхваме без Църквата..., ние всъщност намираме църква...но тя трябва да бъде осъществена” – говорят и пишат някои протестантски богослови за Църквата като жив организъм, Тяло Христово, обединяващо земното и небесното. Говори се за необходимостта от възстановяване на църковната йерархия с апостолска приемственост като необходим стълб на църковния живот. С това се обяснява и интересът на някои протестантски кръгове към Православната Църква, към нейното непрестанно съзерцание на Тайната на Въплъщението и на славата на Възкресението Христово. Чуват се гласове против „двойния” морал, против „отъждествяването на това, което по Божие допустителство става вън, с това, което трябва да бъде”, против „отказа от активната борба със злото”.

***

Из книгата Православие, римокатолицизъм, протестантство и сектантство

Текстът се публикува с любезното позволение на наследниците на издателя доц. д-р Димитър Митев

2016 pastir.bg

Разрешава се препечатване след коректно посочване името на сайта