Menu
K
P

 

ОТХВЪРЛЯНЕ  НА  АПОСТОЛСКОТО  РАЗБИРАНЕ  ЗА  ЦЪРКВАТА  И  ЗА СВЕЩЕНСТВОТО - 1 част

Протойерей Митрофан Зноско-Боровски  

публикувано от   pastir.bg   25.06.2016

Откъснатостта на лутеранството от Църковното Предание, от съборния опит на Църквата и утвърждаването, че човек се спасява единствено чрез личната си вяра и че Бог спасява хората без участие от тяхна страна, логично го довеждат до своеобразно, чуждо на Божието слово учение за Църквата.

Вярно е, че римокатолицизмът е възприел доста външно, формално, дори по светски ролята на Църквата, нерядко превръщайки авторитета на църковната йерархия в жестоко деспотично иго; вярно е също, че юридически приета църковна власт нерядко става преградна стена между човешката душа и Бога. Затова протестът на реформаторите в името на „свободата на християнина” е напълно понятен и те са прави като защитават свободното общуване на душата с Бога. Правилно разбрана, съгласно учението на Христос и апостолите, Църквата имаща за цел да освещава живота и ръководи своите членове, да ги насочва към Небесното Царство, такава църква никак не може да се явява преграда при общуването на човешката душа с Бога. Тъй като Църквата е живот в Бога – задължително е единство с братята във великия поток на любовта, изливащ се от Бога и обхващащ всички, изкупени с Неговата кръв.

Обръщайки внимание на крайностите в римокатолическото учение за Църквата на юридизма и механистичното разбиране на тайнствата, в желанието си да ги отстрани, Лутер сам попада в не по-малка крайност. Той отхвърля не само гнета и насилието, господстващи в Римската църква, но и апостолското разбиране за Църква и богоучредена църковна йерархия.

„Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” (Мат., 16:18) и „ Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат., 28:20) – говори основателят на Църквата – Христос. Църквата е Тялото, а неин глава е Христос. „Тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” (Рим., 12:5). „И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, - тъй и Христос.” „Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове.” (I Кор., 12:12, 27). Бог „покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко.” „..с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, - Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите й, нараства, за да се съзижда в любов.” „Защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото..., ние сме членове на тялото Му - от плътта Му и от костите Му” (Ефес., 1:22-23, 4:15-16, 5:23,30).  „Никой преднамерено да ви не прелъстява със смиреномъдрие и служене на Ангелите, като се впуска в онова, що не е видял, като безразсъдно се гордее с плътския си ум и не се придържа о Главата - Христа, от Когото цялото тяло, поддържано и свързвано чрез стави и свръзки, расте с растене по Бога” (Колос., 2:18-19). Така учи за Църквата Самият Христос и свидетелите Христови – апостолите.

Друго учи Лутер: „Ние разбираме Църквата в два плана: като видимо общество и като невидимо общуване. Видимото общество или видимата църква, към която принадлежат всички кръстени, в това число и неправедните, и невярващите, е само църковна група от хора, чието съществуване е само плод на случайността.” Истинската църква е „духовно общество, обединяващо своите членове в единството на надеждата и любовта, и поради това, състоящо се само от вярващи или от оправдани. Тя съществува навсякъде, където чисто се проповядва Евангелието и правилно се извършват тайнствата.” Но тъй като за спасението е необходима единствено вяра, а тайнствата само я възбуждат и поддържат, то истинската църква съществува и там, „където само вярват в евангелието, изповядвайки Христа и имат Светия Дух”. (Апология на Аугсбургското Изповедание). И тъй като оправдаващо-спасяващата вяра, която въвежда човешката душа в Църквата, е невидима и е известна само на Единствения Сърцеведец, то истинската църква също е невидима, свръхсетивна и тя, само тя се явява свята и непогрешима, защото е управлявана непосредствено от Духа на благодатта, Който я оживотворява чрез Себе Си и я очиства от всякакви скверноти. Тази невидима истинска църква се съдържа във видимата църква както душата в тялото... Лутер разглежда видимата църква като символ, като представител на истинската невидима църква. За него видимата църква има значение само на педагогиеско необходимо учреждение. Подчертавайки видимостта на Църквата, Лутер постепенно лишава земната Църква от нейната мистичност и святост и във връзка с това протестантството решително отхвърля една след друга основоположните и традиционни страни на църковния живот и преди всичко обявява за ненужна йерархията, възприета от апостолско време, като основен стълб на живота на Христовата апостолска Църква.

Истинската църква е там, където неприкосновено се пази Божието слово и правилно се извършват тайнствата – твърди Лутер. Но кой е неговият критерий за неприкосновеност, за чистота на Божието слово и за правилното извършване на тайнствата? Та нали сам той отхвърля опита на Църквата, Преданието, на съборния църковен разум, заменяйки го със своето произволно разбиране и по такъв начин сам отпаднал от Църквата, от потока на благодатта в църковния живот. А с делението на Църквата на видима като маса, обединяваща само с външни средства членовете си, и невидима – истинна, свръхсетивна, чиито състав е известен само на Бога, Лутер разрушава конкретното понятие за Църква, предадено ни от Самия Христос и от Неговите апостоли. И наистина: видимата църква не е настоящата църква, тя е само символ, външна обвивка на истинската църква, а истинската църква е невидима и с неизвестен състав, неизвестно е и кой участва в благодатните дарове на Светия Дух, тя е едно чисто духовно явление, напълно неосезаемо... Къде е тогава Църквата, за която Христос е казал: „Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят”? такава Църква у протестантите няма. Нашият Спасител – Синът Божий не е дошъл на земята невидимо, не е благоволил невидимо да слезе в сърцето на всеки човек, но е дошъл при нас на земята във видим образ, въплътил се и въчеловечил се, дошъл е като БОГОЧОВЕК, и създадената от Него Църква е израз на тази основна истина на Християнството, Истината за въплъщението на Божия Син. Църквата е именно живият Богочовешки  организъм. Тя е едновременно и видима, и невидима. Видима е, защото е основана от Христос, видимо преподава на хората Неговото Божествено учение, видимо извършва тайнствата, предадени от Христос и Неговите апостоли; Църквата е невидима, защото се управлява невидимо от Невидимия Глава – Христос, освещава се и се оживотворява от невидимия Дух на благодатта, в нейния състав влизат и тези, които са отишли на Небето, и затова са невидими на земята, и тези, които на земята „са кръстени в Христа и се обличат в Христа”, чрез участието си в Христовия подвиг се освещават от Божията сила в името на Иисус Христос, т.е. това са праведните, познати само на Бога.

Няма основание и твърдението на лутераните, че истинската Църква се състои само от оправдани, т.е. от светци. Когато укорявали Господ, че общува с грешниците, Спасителят отговорил, че е дошъл на земята да спаси погиващите и затова призовава грешниците в благодатното Си Царство – Църквата, праведниците не се нуждаят от призив. Затова и задачата на Църквата не е само в поучаване на хората във вярата и в добра деятелност, но и в това да ги води към спасение – „сега живея не аз, а в мене живее Христос”, „който е в Христа е ново създание”.

„Духовното свещенство – казва Лутер – е притежание на всички християни. Всички сме свещеници, т.е. всички сме деца на Христа – Висшия Свещеник. И затова не се нуждаем от друг свещеник освен Христос, тъй като всеки от нас е получил посвещение от Самия Бог... всички ние чрез кръщението ставаме свещеници.” Всеки в Църквата може да проповядва Божието слово и да извършва тайнства. Ако във видимото общество на вярващите съществуват пастори и суперинтенданти, то това е заради реда в Църквата. Пасторите се избират от обществото на хора, способни да учат останалите членове на общината и да извършват тайнствата. И възлагането на ръце над тях от старейшините не е посвещение, а само доказателство за избиране в пасторска длъжност.

(следва)

 

Из книгата Православие, римокатолицизъм, протестантство и сектантство

Текстът се публикува с любезното позволение на наследниците на издателя доц. д-р Димитър Митев

2016 pastir.bg

Разрешава се препечатване след коректно посочване името на сайта